Вождът дебнеше и се ослушваше напрегнато. Все още не бе гръмнал нито един изстрел. Те искаха да го заобиколят съвсем отблизо, преди да издадат присъствието си. Бяха само сенки между тревите, но Токай-ихто ги виждаше.
Откъм залива прокънтя остро изсвирване. Може би това беше сигналът, след който врагът щеше незабавно да се хвърли в атака. От земята се отделиха човешки фигури. Те скочиха напред и отново се приведоха. Отекнаха пистолетни изстрели. Тежко стъпващи ездачески ботуши и леки индиански мокасини затичаха нагоре по меката пръст на склона откъм прерията и по дългия хребет на възвишението. Прозвучаха чужди бойни възгласи. Нощта оживя застрашително.
Токай-ихто запрати няколко стрели срещу враговете, които се приближаваха към него по билото на възвишението. Знаеше, че не може да отбие всички, и прие точно такава тактика. Първите револвери започнаха да стрелят. Нямаше да мине много време и Токай-ихто щеше да попадне в обсега на куршумите на врага. Той продължи да отпраща само отделни стрели и тази последователност навярно по-скоро придаде сигурност на нападателите, отколкото да ги сплаши. Един вражески куршум закачи отстрани червената кобила. Животното скочи изплашено и побягна надолу по склона на изток. За миг движението на животното сякаш обърка нападателите. Може би се изплашиха, че дакотският вожд е направил опит да избяга. Дали той не виси някъде по тялото на бягащия кон? Токай-ихто забеляза как няколко фигури се надигнаха и се затичаха да заловят или да хванат с ласото си бягащото животно. Надигна се глъч. Това облекчи малко Токай-ихто. Той запрати още няколко стрели срещу нападателите върху билото на възвишението. Една от стрелите му улучи един от първите. Но сега заплашителните сенки наоколо бързо се уголемиха и вече достигнаха закръгления връх.
Ето ги.
В последния миг вождът се беше скрил зад поваленото дърво. Тъй като бе престанал да запраща стрелите си, враговете му сигурно решиха, че той самият е улучен. Никой от нападателите му не можеше да го види, преди да влезе в падинката. Вождът лежеше, проснат по дължина, почти под дънера на дървото, който прикриваше гърба му. Чуваше крясъците, с които все повече врагове около него щурмуваха последните метри. Видя как кулестият му жребец изчезна. Конят сякаш бе успял да се отдалечи незабелязан.
На ръба на падинката вече стояха първите сенки. Широкополи шапки и дълги плитки, широки бради и тесни голобради лица. Прегракнали викове извираха от широко отворени усти; приклади на пушки полетяха без определена цел из въздуха и заудряха глухо земята; плющяха и тракаха непрекъснато пушечни и револверни изстрели. Токай-ихто също започна да гърми. Сачмените лагери на револверите му се въртяха и късите им цеви трещяха. Улучените нападатели се олюляваха безпомощно и се отъркулваха в падинката.
Вождът престана да стреля, отмести се от дървото и се напъха между телата на убитите. Легна така, че тялото на един убит индианец почти го покри. Той бе успял да хвърли короната от трева от главата си и бе изтикал встрани светлия си костен лък, за да не могат да го различат веднага.
Множеството ловци на скалпа му напираха наоколо. Отно — во се появиха живи сенки и се сляха в една тъмна надвиснала маса.
Докато приближаващите се още крещяха, предните млъкнаха. Четирима-петима от тях се наведоха напред и започнаха да търсят сред мъртъвците. Други прибираха с ругатни останалите безстопанствени оръжия. Най-предните нападатели, които претърсваха и плячкосваха, отблъснаха напиращите си другари с ритници и удари с лакти.
Откъм далечината се чуха ударите от копитата на бягащата кобила и нейните преследвачи. Кулестият жребец беше изчезнал.
— Който го е намерил, да каже! — изкрещя неочаквано някой ядосано в мрака. — Да каже тоя подлец, който открадна скалпа му!
— Тихо! — заповяда нечий друг глас. — Всички да се отдръпнат назад! Излизайте от падинката! Какво тъпчете тука като добитък! Двама да дойдат да претърсим мъртъвците!
Токай-ихто виждаше говорещия само като силует — висок мъж с тясна глава и остра брадичка и мустаци. Издалият заповедта все още не можеше да достигне с ръка вожда, но въпреки това Токай-ихто се постара да скрие дръжката на ножа си с птичата глава, за да не могат да го напипат веднага. Шарлеман сигурно щеше да си спомни това оръжие, защото го бе видял в колана на вожда при преговорите с Ред Фокс. Той също познаваше Токай-ихто от времето, когато вождът беше още младо момче и работеше като съгледвач при белите мъже.
Тъй като сега щеше да последва системно претърсване на убитите, Токай-ихто очакваше бързо развитие и приключване на боя. Не изгуби самообладание и беше решен да стори онова, което би му донесло най-бърз успех съобразно държането на враговете му.