Двамина се наведоха и вождът позна младия Филип, който бе намерил лъка на вожда и го бе вдигнал високо нагоре, за да го видят всички. В този миг на стоящия до него хрумна нещо:
— Ще прибавим кой да е черен скалп към лъка! И всички ще ни повярват!
Тази умна глава беше Луи Канадеца. Изглежда, той бе решил веднага да изпълни предложението си. Токай-ихто усети как задърпа косите му. Все пак Луи попита с човешка загриженост:
— Мъртъв ли си вече напълно, мой червени братко?
— Не — отвърна вождът, сякаш беше някой от индианските съгледвачи на служба при белите, който бе ранен по време на нападението. — Нека моят брат Луи да пусне веднага косите ми или ще го наръгам. Токай-ихто не е вече тук. Той избяга!
— Sacre now17! — Шарлеман, който бе чул тези думи, започна да върти брадата си. — Пусто да остане! Може би той действително не е бил съвсем мъртъв… промъкнал се е долу до залива сред храсталаците и сега се крие сред върбите… гледа към нас тук горе и ще почне да стреля… този canaille!18
Откъм склона на залива изтрещя пушечен изстрел. Шарлеман политна. Беше смъртно ранен.
След изстрела, издаден от доста близко разстояние, настъпи миг тишина. Ловците на скалпове стояха като вцепенени. След кратката тишина обаче избухна заглушителен шум. Те смятаха, че избягалият Токай-ихто беше стрелял. В същия миг всички побягнаха надолу по склона на залива, за да заловят стрелеца. По виковете им можеше да се разбере, че бяха забелязали някакъв бягащ индианец и започнаха да го преследват. Всички бягаха като подплашено стадо бизони по склона надолу. Ругатните и виковете им заглушиха тихото шумолене на водата. Някои се навеждаха и сякаш прибираха пътем оръжието на убитите. Други се препъваха и падаха върху другарите си или просто ги прескачаха. Клони пращяха, в локвите в дъното на залива шляпаха ботуши. Тълпата на закръгления връх вече се бе разнесла. Последните тичаха по склоновете вляво и вдясно надолу към прерията, за да могат да се придвижат по-бързо и безпрепятствено. Колкото повече продължаваше гонитбата, толкова по-ясно проличаваше разликата в бързината на краката на отделните мъже. Те се разпръснаха, преследвайки своята жертва, и най-после всички изчезнаха в мрака и сред ниските мъгли на долината край реката.
Дакотският вожд бе останал горе и сега се ослушваше от заглъхналото и станало изведнъж безлюдно възвишение към отдалечаващите се. Може би щеше да бъде разумно да изтича заедно с навалицата от свои преследвачи надолу в долината и там да изчезне от очите им. Но краката му се бяха отпуснали като закачена бизонова кожа и сега и очертанията на закръгления връх изчезнаха пред очите му. Превръзката на главата му беше почти разкъсана и кръвта се стичаше от главата му. Той остана на мястото си, за да оправи отново превръзката. Сам ли беше тук? Всички ли бяха изтичали долу в долината? Наистина всички ли?
С изключение на един-единствен. Неочаквано вождът разпозна в мрака нечия сянка непосредствено до себе си. Не можеше да каже дали сянката бе изникнала от земята, или се бе приближила отнякъде безшумно. Видението отново напрегна сетивата му и той наблюдаваше сянката внимателно и с изненадана враждебност. Непознатата фигура беше тънка и висока. Гологлав млад човек, гол от кръста нагоре; в ръката си държеше пушка. Полуразпуснатите му коси стигаха някъде до средата на гърба.
Той сякаш не обръщаше внимание на Токай-ихто, а дебнеше неотстъпно своите отдалечаващи се другари. Тропотът от краката на бягащи мъже в долината вече почти заглъхна и се сля с монотонното шумолене на реката. Вождът видя как младият боец извърна глава и погледна към него. Токай-ихто посрещна безмълвно погледа му и чакаше да види какво ще прави по-нататък другият.
Младият боец заговори:
— Те всички са глупаци — каза тихо с приятен глас. — Само аз те познах и ще се бия с теб, за да зашия след това косите от твоя скалп върху дрехата си. Ти си Токай-ихто. Ножът ти те издава. — Да — отвърна вождът също така спокойно. — Опитай да ме нападнеш. Но ако аз те победя, ще трябва да се ожениш за някоя девойка от нашите шатри. Ние имаме нужда от мъже.
— О! — рече само смаян младият боец. — Моето име е Шудегача, аз съм от племето понка и не искам да се женя за вашите жени. Аз искам твоя скалп, вожде!
— Ами че вземи си го, Шудегача. Той е върху главата ми и е сраснал доста здраво за нея. Ще трябва да направиш разрез и да теглиш здраво.
— Да! — Младият човек беше възбуден. — Точно това ще направя! Защо се подиграваш с мене? Нима мислиш, че острието на моята томахавка се е притъпило?