— Не, не мисля това. Твоята бойна секира е остра, а мислите ти са разумни. Сега ти ще свалиш скалпа на Токай-ихто. Токай-ихто е ранен и може би няма да успее да напрегне всичките си сили. Ти опитай. Ако смъкнеш скалпа ми, те ще ти дадат двеста долара и безплатно пътуване до Вашингтон, и то само за теб, защото всичките ти бели и червени братя избягаха. Смелостта ти няма да остане невъзнаградена, Шудегача; те добре ще ти заплатят, сине на племето понка, тъй както на времето заплатиха на предателя, който уби Понтиак. Младият боец изсвири презрително с уста.
— Аз няма да замина за Вашингтон, Токай-ихто, сине на Матотаупа, и не се нуждая от тия двеста долара. Аз не съм бял човек, който има дългове към кожарската компания и иска да заплати капаните си с твоите коси. Аз не съм и червен мъж, който пие тайнствена вода, и затова има нужда от пари. Аз искам да скалпирам Токай-ихто, за да се прослави името ми надлъж и нашир. Твоите бащи убиваха моите бащи. Вие, дакота, ни преследвахте, докато бяхте силни, както лъвовете преследват дивеча. Един дакота открадна моята сестра Монгшонгша. Той се нарича Четансапа и е един от твоите бойци.
— Бойците на понка навлязоха в нашите ловни райони, ти знаеш това, Шудегача!
— Да, знам го. Бизоновите стада бяха изоставили нашите прерии от много лета и зими и нашите жени и деца гладуваха. Ние трябваше да търсим бизони във вашите ловни райони.
— Защото белите мъже избиха със своите автоматични пушки толкова много бизони, че остатъкът не е достатъчен вече нито за нас, нито за вас.
Младият понка мълча един миг.
— Нима ти искаш да се извиняваш с белите мъже, Токай-ихто? — попита след това. — Страх ли те е да се биеш с мен?
Токай-ихто пристъпи към момъка. Силите на ранения вожд нямаше да му стигнат, за да изтича надолу в залива и да избяга. Сега обаче той пристъпи напред. Превишаваше другия с едно чело. Когато и последната дума излезе от устата на младия понка, юмрукът на вожда блъсна тялото на младежа. Той полетя към земята. Токай-ихто коленичи върху него и го овърза. Не го уби.
Междувременно в долината пукотевицата съвсем бе замлъкнала. През шума от реката към височината се изкачи шум от далечен тропот на копита. Ако Токай-ихто бе чул добре, голяма група ездачи яздеха надолу по течението на реката. Ловците на скалпове бяха дотичали до своите коне, които бяха скрили вечерта в долината; там ги бяха яхнали и сега се отдалечаваха. Какво търсеха те надолу по течението на реката? Нима все още непознатия, който бе стрелял в решителния миг и бе привлякъл към себе си преследвачите, за да ги отклони от Токай-ихто?
Вождът потърси пушките и револверите, с които беше стрелял, и лъка си. Не намери нищо. Ловците на скалпове бяха отмъкнали всички оръжия.
Той беше боец без кон и без огнестрелно оръжие. Беше му останал само ножът.
Откъм долината нагоре се носеше влажният дъх на водата. Раненият беше жаден и искаше да пие. Водата бе изтекла от меховете му. Той се измъкна от кървавата човешка гмеж и се смъкна надолу съвсем внимателно, сякаш наблизо имаше враг, който го наблюдава. Дъхът на водата го привличаше все по-силно и инстинктът направи по-бързи движенията му.
Когато я усети за пръв път, устата му се насочи жадно към нея и той започна да пие от мътната вода на големи глътки.
От болките главата му отново започна да се върти. Раната го измъчваше много повече, отколкото той очакваше. Промъкна се между върбалаците и остана да лежи край локвата.
От своето скривалище Токай-ихто можеше да гледа нагоре чак до закръгления връх. Надолу в долината реката шумолеше безспир.
Токай-ихто усещаше водата и мократа пръст; хладният вятър го галеше. Той пи още веднъж. После престана да се съпротивява на умората. Очите му се затвориха и той заспа между върбите.
Когато съзнанието му заработи отново, му се стори, че вижда някакъв ясен светлик. Видя, че месецът беше изгрял, и по навик се опита веднага да определи мястото, където лежеше. Беше на сянка, между храстите и довлечените от отеклите се води дървета; не беше лошо скривалището, което си бе избрал преди няколко часа. Вождът все пак постепенно си даде сметка, че въпреки всичко ще трябва отново да се изкачи върху възвишението. Там, върху закръгления връх, лежеше пленникът му!
Токай-ихто се измъкна от върбалака и започна да се катери нагоре по склона, минавайки през мястото, където се бяха спрели на лагер жените и децата на неговото племе, нагоре към закръгления връх. Стигна на високото и се добра до падинката на възвишението, където бе прекарал два дни и три нощи. Овързаният понка лежеше на същото място. Токай-ихто впери поглед в далечината. Земята наоколо бе тиха и безлюдна. Скоро лешоядите и вълците щяха да започнат своя пир и след това никаква следа нямаше да може да разкаже за онова, което се бе случило тук. Токай-ихто видя до себе си в падинката пушката на Червената лисица с разцепения приклад и я вдигна. Можеше да й постави нова дръжка у дома, в родната шатра.