Вождът продължаваше да наблюдава околността. Съгледа кулестия си жребец и червената кобила далеко горе по течението на реката да пасат тихо заедно. Ала Токай-ихто очакваше още нещо, още някого. Дали стрелецът, който бе стрелял откъм залива върху Шарлеман, бе паднал жертва на ловците на неговия скалп, или бе успял да им избяга? Ако беше още жив, той скоро щеше да се покаже. Токай-ихто знаеше кой бе този стрелец: неговият кръвен брат Планински гръм, младият вожд на сиксикау. Той имаше за задача да наблюдава двубоя на Токай-ихто и да извести след това Мечата орда.
Небето започна да се развиделява. Из тревата на гребена на възвишението изплува фигурата на един индианец. Той закрачи открито към закръгленото възвишение. Беше висок и израсъл прав като копие.
Токай-ихто също се изправи, двамата кръвни братя се поздравиха и в същото време до тях се приближи и Унчида.
— В очите на нашите врагове ти беше Токай-ихто — каза дакотският вожд на Планински гръм. — Знаят ли те, че ти си още жив?
— Не знаят. Те смятат, че съм смъртно ранен. Аз скочих в Тинестата вода. След това тайно се измъкнах от реката и останах да проследя с поглед враговете. Те отнесоха твоя костен лък и скалпа на един червен съгледвач, когото аз бях застрелял, докато те ме преследваха. Този скалп ще продадат сега заедно с твоя лък като скалпа на Токай-ихто. Заминаха си доволни.
— Ето тук — Токай-ихто посочи към пленения понка, — това сега е единственият от нашите врагове, който знае, че Токай-ихто е още жив. Той не бива да ме предаде. За уачичун Токай-ихто трябва да бъде и да си остане мъртъв.
— Ще го направиш ли ням?
— Нека той сам си избере: да умре, или да живее в нашите шатри.
Дакотският вожд погледна своя пленник в очите. Върху лицето на младия човек се бореха упорство и омраза с разсъдливостта.
— Ти от вашите шатри ли дойде, или беше на служба при милаханска? — попита го Токай-ихто.
— Няма вече шатри на племето понка — отвърна младият индианец огорчен. — Духът на болестта, който ни донесоха белите мъже, както и гладът и стрелите и куршумите на дакота избиха нашите бойци. Последните от нас отидоха в резервата. Аз останах сам сред прерията и ходех да ловя бобри с един бял мъж.
— Сестра ти Монгшонгша живее при нас. Не искаш ли и ти да дойдеш в нашите шатри на Мечата орда и да отглеждаш заедно с нас пъстри бизони и да сееш зърно?
— Царевица?
— Да, нещо подобно на царевица.
— В резерват?
— Не, на свобода в наша собствена земя. Тук земята е плодородна. — Токай-ихто насочи поглед над сочно зелените поля и покритите с червена пръст възвишения. — Така ние няма повече да гладуваме и няма да се избиваме помежду си. — Това е добре, и аз го искам. — Понка принадлежат към голямото племе на сиуксите, към което принадлежат и дакота. Ние винаги сме били братя, но сега най-после го разбрахме. Хау. Моят по-млад брат може да изтича напред към Гористите планини и да отнесе там новината, че Токай-ихто и Планински гръм заедно с Унчида ще бъдат скоро в шатрите.
Освободиха Шудегача от ласото и той тръгна. Затича бързо надолу към долината и двамата вождове върху върха на възвишението видяха как той преплува реката и после достигна северната прерия.
Токай-ихто гледаше подир него. От другата страна на долината, където се носеха утринните ниски мъгли, както и от другата страна на безбрежната вълниста прерия на хоризонта се очертаваше планината. Тя изглеждаше тъмна; беше обрасла цялата с гори. Натам бе посъветвал той да тръгнат шатрите на неговото племе. Там бяха сега те, родните типи на Мечата орда, някъде между полята и гората до някой бистър поток. Кожените чергила вече бяха отметнати, огньовете горяха и топлеха утринната закуска. Конете сигурно вече започват да пасат, кучетата тичат гладни наоколо.
Върху лицето на Токай-ихто просветна радост от мисълта за завръщането у дома. Никакъв враг не стоеше повече между него и неговите близки. Никой уачичун не се интересуваше повече от малката група хора, чието съществуване и живот от другата страна на Мисури не бяха известни никому. Синовете на Великата мечка можеха да започнат скришом своя нов живот.
Твърдо и смело прозвуча песента на Унчида, когато тя пое пътя към родните шатри заедно с двамата вождове.