Той зареди, изпразни, зареди и каза:
— Ти ми подаряваш оръжието и патроните. Аз ти подарявам доларите. Хау. Шест патрона ще ми дадеш за шест пробни изстрела!
И без да изчака съгласието на търговеца, младият вожд излезе от търговското помещение със заредената пушка в ръка. Тасунка-витко и придружителите му го последваха. Индианците прекосиха бързо двора и излязоха през отворената порта в прерията.
Младият вожд се спря на поляната.
— В какво да се прицеля?
— В ствола на онази брезичка — предложи Тасунка-витко. Дръвчето бе на около петстотин метра разстояние.
— Над горното разклонение на клоните, в черното петно под него — заключи младият боен вожд сам за себе си.
Пробните изстрели отекнаха. Единият от бойците изтича към дървото. Майсторското постижение на стрелеца с все още новото за него оръжие изненада дори Тасунка-витко, който бе видял преди няколко години младия боен вожд да улучи със стрела и лък отдалечената на триста метра цел — постижение, за което се говореше само в легендите.
Търговецът се зададе откъм търговската станция. Притича, крещейки и размахвайки ръце:
— Парите ми!
— Да, парите ти! — Младият дакота му подаде уговорената сума.
— Велик вожд! — възкликна дребният човек. — Парите са точно. Но ти ми унищожи цялата търговия! Сега всички там вътре искат да ми продадат по-скъпо кожите си и не харесват стоката, която им предлагам. Друг път, ако смяташ така да се пазариш с мен, както сега, никога не бива да го вършиш пред други хора. Наистина, не биваше да ми създаваш такива неприятности! Обслужих те така добре само защото ти вече идва при мен преди две години заедно с двама от твоите хора. Пък и освен това ми е мъчно, че се разделяме! Какво ще стане занапред?
— Какво има да става? — попита младият дакота, като продължаваше да се занимава с новата си пушка.
— Ами моята търговия ще се провали! Аз винаги съм имал много индианци за купувачи. Сен Пиер се слави от десетки години насам сред индианците на изток и на запад по течението на Мисисипи. Пък и колко много червенокожи приятели имаше старият началник на нашата станция! И сега из един път на всичко това трябва да се сложи край.
— Че защо?
— Защото вие трябва да отидете в резерватите! Там ще бъдете лишени от всякакви права; ще се отнасят към вас като с ненормални! Няма да имате възможност нито да излизате, нито да се връщате. Няма да имате повече възможност да живеете чрез лов и да продавате кожи! Изобщо няма да ви бъде разрешено повече да посещавате търговските станции! След като ви затворят в резерватите, няма да бъдете нищо повече от стадо гладуващи животни, а аз ще фалирам!
— Гладуващи? — попита младият дакота спокойно, сякаш това не го засягаше.
— Ами да! Нима ти не знаеш какви са условията в другите резервати? За собствено стопанство земята въобще нито стига, нито е пригодна. Ще бъдете принудени да живеете от милостиня, от дажби месо и от консерви… пък и какво ли действително ще стига до вас от дажбите ви… при тая корупция, която цари сега навсякъде… тежко ви!
— Защо не кажеш това на вашия велик баща във Вашингтон?
— Нашият баща действително е велик, но Вашингтон е далече; освен това аз съм съвсем дребен човечец.
— Ти си знаеш.
Търговецът побърза да се върне обратно в своя магазин, за да не пропусне някоя сделка.
Петимата индианци останаха сами. Мислеха мълчаливо за онова, което тъкмо бяха чули. После се върнаха безмълвни при конете си. Тасунка-витко яхна пръв своя мустанг. Младият боен вожд погълна още веднъж изцяло в съзнанието си образа и погледа на този човек. Когато беше още дванадесетгодишно момче на име Харка, Хари Токай-ихто бе видял Тасунка-витко за първи път и впечатлението от него никога повече не бе напускало съзнанието му и му бе вдъхвало по време на живота му на прокуден гордост за собственото му племе. Сега се започваше велика борба, най-великата, която дакота бяха водили някога. Двамата вождове бяха готови да защищават своята свобода и при най-тежки условия. Всякакви допълнителни приказки по този повод бяха ненужни.
Мъжете се сбогуваха. Докато Тасунка-витко пое със съпровождащите го мъже на северозапад, младият боен вожд се насочи на югозапад към своите. Токай-ихто и кулестият му жребец изминаха дългия път почти без почивка, почти без сън, почти без да ядат.
Сърпът на намаляващата луна беше тънък и остър, нощта беше тъмна, когато ездачът стигна групата бойци, които го очакваха в прерията на запад от малкия форт, командуван от Смит. Дори Четансапа, вождът на мъжете от Съюза на Червените елени, не бе предполагал, че неговият вожд ще се върне толкова бързо. Токай-ихто остави кулестия жребец да си почива и да пасе, а сам приседна при бойците, които се бяха разположили в мрака в покритата с трева долчинка в степта. По ниските баири стояха на пост съгледвачи.