Девойката жадуваше да чуе успокояващ човешки глас. Изпълзя напред до капрата, която се състоеше от една обикновена дъска, и потупа по рамото седящия до кочияша мъж.
— Том!
Назованият извърна глава; посивялата му брада се очерта под слабата светлина на звездите.
— Да, мис?
— Том, колко е часът? И къде се намираме в същност?
— Навярно ще да е десет часът през нощта, малка моя мис. А къде се намираме ли? Вече наближаваме Ниобрара!
— Дано скоро стигнем станцията!
— Утре заран, госпожице Кейт, утре ще пристигнем там. Нали няма да се отпуснете, докато стигнем?
— Ако можете да завържете това сандъче? Тогава бих могла да поспя.
— Какво? Пак ли започна да се плъзга някое? Ей сега ще го оправим.
Том се вмъкна в каруцата и завърза сандъчето.
— Така. Сега отново ще имате мира. И горе главата! Та вие сте смело момиче!
— Действително, аз не бих желала да посрамя баща си и годеника си.
— Това не зависи само от желанието. Човек трябва и да е годен да стори нещо.
След тази критична забележка Кейт се замисли за какво в същност бе подготвена. Беше родена в една ферма в Минесота, майка й бе умряла рано. По време на голямото индианско въстание през 1862 година фермата бе изгорена, когато Кейт беше още малко момиченце. При пожара баба й бе загинала и оттогава Кейт бе отишла да живее в града при своята леля. Да бродира, да свири на пиано, да пише хубави писма, да се облича прилично и да се грижи по цял ден за една придирчива възрастна дама — всички тези умения, на които Кейт бе длъжна да се учи при леля си Бети, тук, сред прерията, не можеха да й бъдат полезни. Ала когато баща й, който през последните години непрекъснато бе изпращан на работа в различни гранични станции, се връщаше на гости, той бе учил дъщеря си — за ужас на леля Бети — да кара конски впряг и да стреля. При сегашното положение това сигурно щеше да бъде от полза, ала четворен впряг Кейт все пак не би могла да управлява, а и никога не се бе целила срещу човек. Но какъв смисъл да мисли за всичко това? Трябваше сама да се справи с положението, в което сама се бе натикала. А в същност тя нямаше и възможност да се откаже от решението си. Животът при леля Бети й бе вече непоносим.
Чу се изсвирване с уста. Кочияшите дръпнаха юздите, спирачките изскърцаха и дългата редица коли се спряха. В мрака се разнесе нечий глас, който разпореди половин час почивка. Кейт помисли и реши да слезе дотогава от колата. Том й помогна и тя тръгна опипом край катърите и колите напред към началото на колоната. Крачеше през локви утаена вода и се препъваше по снопчетата трева.
По едно време долови тих разговор между мъже, които бяха насядали на земята. До тях стояха конете им; те бяха навели глави и скубеха тревата.
— Ехей! — възкликна девойката, малко ядосана, задето веднага не й бяха обърнали внимание.
— Кейт! — отвърна младежки глас и една униформена фигура се изправи.
Двамата тръгнаха пипнешком един срещу друг, докато ръцете им се срещнаха. Девойката усети, че я отвеждат към едно място, където кракът й стъпи върху дебели завивки. Тя се отпусна на земята.
— Какво лудешко пътуване! Приятно ли ти е? — попита я младият лейтенант. — Ще има да разказваме за него и когато станем баба и дядо!
Кейт не отговори веднага. Непознатата околност, която я заобикаляше, както и мракът и все още измъчващият я спомен за ужасния сън я правеха несигурна. В града тя винаги се бе възхищавала от самочувствието на младия офицер, ала тук, сред прерията, тонът на гласа му й се стори неочаквано неподходящ.
— Не знам — отвърна тя само, като се опитваше да разпознае кой още се намира в групата седящи на земята мъже освен Антъни Роуч. Едрият мъж с широкополата шапка беше Бен. Преди малко той именно бе дал заповедта за почивка. Гласът му не можеше да се сбърка с ничий друг, защото той нямаше никакви зъби, та басът му винаги наподобяваше грухтене. Той беше отговорник на групата прерийни ездачи, придадена към малката драгунска част.
— За какво мислите, Бен? — попита го девойката.
— За какво ли не си мисля, малка госпожице. — По време на това пътуване всички ездачи бяха възприели към нея обръщението „малка госпожице“. — За много неща си мисля, но за вас няма да бъде приятно да чуете за никое от тях.