Кейт обаче бе решила да научи всичко докрай.
— … се събрахте всички в блокхауса! — повтори тя думите на Том. — Вие самият и…?
Том се остави да го подведат и заговори отново: — Аз и някой си Джордж, и Бил Петльобореца, на когото викат и Бил Кръвожадния, вие го познавате, и мърлявият малък Джоузеф, който седи до кочияша в колата пред нас, и русият Адам Адамсън — не, той не пътува сега с нас. Впрочем той беше най-добрият от всички ни. И той служел сега като прериен ездач в станцията. Беден дявол, който също искаше да търси злато, за да може баща му да си остане във фермата, която фирмата за разпродажба на парцели искаше да му отнеме — да, той също беше с нас, и още някои други бяха дошли, които Ред Фокс беше поканил. Всички се срещнахме на днешния ден точно преди две години в блокхауса на Беззъбия Бен и бяхме готови Ред Фокс, тоя бандит, да ни поведе към голямото богатство! Какви ли не хора се бяхме насъбрали! Повечето от тях вече са покойници. Да, да, отмъщението не дава покой на човека.
— Какво отмъщение? — промълви Кейт.
— Отмъщението на Хари Токай-ихто, чийто баща прободоха тогава, баща му, стария вожд, задето не искаше да ни отведе при златото. Джим, Червената лисица, му смъкна скалпа, а ние хвърлихме трупа му за храна на рибите.
— И вие бяхте там? — попита девойката ужасена.
— Да, да, и аз бях там, и Бен беше там, и Бил Петльобореца, и мърлявият Джоузеф, и Адам Адамсън… Точно на днешния ден преди две години беше.
— И вие не попречихте на това убийство?
— Какво дете сте още, госпожице Кейт!
— И какво наказание наложиха на Ред Фокс?
— На него ли? Никой не го е хванал и никой няма да го съди освен Хари Токай-ихто, синът на убития. Само че тая лисица няма да дойде вече лесно в земите край Плат или край Ниобрара. Съвестта не му е чиста.
— Но ето че вие всички отивате отново там, в тази проклета къща, където е станало убийството? — Кейт усети ледени тръпки по кожата си.
— По-добре да не ви бях разказвал за това, малка мис. Това не е приказка за вашите уши. Но това, което казвате, е вярно. Ние, които все още сме живи, отново се събрахме.
Младият кочияш на капрата, който досега много рядко бе произнасял някоя дума, изведнъж се разприказва:
— Трябваше да знам всичко това, преди да тръгнем! Тогава щяхте да заминете без мене! Оня Пит с късия нос излезе най-умен от всички ни. Измъкна се и си остана в Рандал!
Кейт притисна ръце до тялото си. Ала не каза нито дума повече и Том отново потъна в мълчание. Мислите на Кейт бяха силно напрегнати. Тя мислеше за блокхауса, към който пътуваше колоната, и за индианеца Токай-ихто, който искаше да отмъсти на белите мъже за смъртта на убития си баща. Кочияшът изплющя с камшика си така силно, сякаш изсвистя куршум. След онова, което бе чул от устата на Том, младият мъж бе станал много нервен.
— Карайте по-бързо! — извика той на пътуващата пред него кола. — Карайте, да се махнем най-после от тази дяволска прерия! Защото на Хари Токай-ихто му липсвали още няколко скалпа и те се намирали именно в нашата колона заедно с мунициите!
Нощният пролетен вятър духаше все по-студен и по-остър. Умората пропълзя към хората и животните и натежа в крайниците и в мислите им. Кейт с мъка държеше очите си отворени, макар че още не бе настъпила полунощ. Страхуваше се обаче да легне до хъхрещия ранен мъж, чиято съдба й вдъхваше толкова страх, колкото и разказът на Том. Тя се овладя, седна изправена и се облегна с гръб на пейката, на която седяха Том и кочияшът. Извади с някакво странно чувство пистолета от кожения си кобур, провери го още веднъж дали е добре зареден, прицели се и се опита да си представи, че трябва да стреля върху някой неприятел. Ще успее ли да запази хладнокръвие и да се прицели както трябва? Що за мисъл, да убие човек! Но нима индианците наистина са хора?
„Та те са само жадни за мъст врагове!“ — рече Кейт сама на себе си, повтаряйки онова, което баща й винаги й бе повтарял още от дете.