Разумът на Кейт й говореше, че Бил сигурно е победен и вече мъртъв, щом като индианецът можа да се заеме, несмущаван от никого, с каруцата. Разумът на Кейт й говореше, че младият дакота изобщо не обръща внимание на девойката до себе си. Не я докосна, не я заплаши, не я пропъди навътре в каруцата. Действуваше така, сякаш тя въобще не седеше до него. Всичко това говореше разумът на Кейт. Чувствата и фантазията й обаче не се съгласяваха да възприемат като действителни фактите. Кейт все още не можеше да се отърве от ужасните видения за собствената си бъдеща съдба и страхът така я бе вкопчил в ноктите си, че тя не можеше и не желаеше нищо да види и нищо да чуе. Седеше на капрата бездейна, безволева, а индианецът водеше колата в светлото утро отново по същите места, които тя познаваше от нощното си бягство. Сега това бягство й се струваше отдавна минало. Съдбата й вече бе решена. Тя беше пленница.
Лъчите на утринното слънце хлуеха през отвора на чергилото вътре в колата и подскачаха на светли петна по тревата, оръжията и хората. Кейт беше смъртно уморена и гладна след прекараната безсънна нощ. Ала тя държеше очите си широко отворени и седеше изправена на капрата на подскачащата каруца. Сега девойката можеше да разчита единствено на себе си и при това сега се решаваше съдбата й. Тя хвърли поглед към автоматичната пушка на врага, върху ловната пушка на Бил и върху неговия и нейния пистолет, които бяха хвърлени зад капрата върху сламата. Можеше да направи опит за съпротива, ала знаеше, че той би бил смешен и предварително осъден на провал. Кой можеше още да й помогне?
Индианецът, в чийто колан отново бе затъкнат револверът, засега бе оставил катъра Беси да върви бавно. Постепенно започна да го подкарва по-бързо. Кулестият жребец тичаше край тях.
Девойката пътуваше с подскачащата олюляваща се каруца през тясната долина и се мъчеше да накара мислите си да продължат да работят. Баща й, единственият човек, който все още можеше да й помогне, беше далеч. Той и не подозираше в какво положение се намира чедото му. Не знаеше, че дъщеря му бе предприела това пътуване заедно с колоната с муниции. Щом помисли за баща си, Кейт несъзнателно се посъвзе.
Макар и да бе загубена, тя все пак не искаше да бъде само едно жалко треперещо същество. Искаше да разсъждава тъй, както подобава на войнишко чедо. Зае се да разгледа внимателно индианеца, който седеше до нея. Сега той бе станал господар на нейната съдба. Тя искаше да разбере дали би могла да поговори с него.
Сякаш усетил погледа й, индианецът извърна наполовина глава към нея.
— Вие сте дъщерята на майор Самюел Смит — каза той отново на английски. — Баща ви ли ви повика в своя блокхаус?
— Не.
— Имаше ли в ешелона един едър мъж с червени коси и със сраснали долу за бузите уши?
Кейт наостри слух.
— Не — отвърна тя, — Ред Фокс не пътуваше с колоната. Индианецът измери девойката с учуден поглед. После отново извърна глава напред към катъра. Разговорът бе приключен.
Кейт се опита да си създаде ясна представа за своето положение. Индианецът бе говорил с нея спокойно, съвсем естествено, с делови тон, който я насърчи и тя от своя страна да започне да разсъждава спокойно и делово. Какво ще стане с нея? Спомените за всичко, което бе преживяла с индианци и което бе чула да се разказва и видяла досега, се стрелкаха безразборно в мислите й. Тя не се страхуваше, че ще я подложат на мъчения. Индианците не измъчват жени. Но защо индианецът, който караше каруцата, не я уби веднага? Това беше съвсем лесно за него. Или може би искаше да я задържи като плячка? Каква съдба можеше да я очаква в някое индианско село? Тя не искаше да става индианска жена. Баща й трябваше да дойде със своята военна част и да я освободи. Щом научи за нападението над ешелона с мунициите, той сигурно ще тръгне на бой със своите драгуни. Навярно индианецът има пред вид това. Кейт погледна още веднъж неприятеля отстрани. В начина, по който той бе говорил с нея, в движенията, в погледа му имаше сигурност и самоувереност, които действително вдъхнаха на девойката страх, но същевременно и уважение, което постепенно преля в известно доверие. Изглежда, можеше да поговори още веднъж с него, може би би могла да стигне до някакво споразумение с този дакота. Ами да, възможно е той дори да очаква това.
Кейт взе решение. Реши да помоли победителя да я отведе при баща й срещу откуп. Щом мислите й стигнаха дотук, неочаквано отново я стресна гърмящ тропот на конски копита. Шумът идваше от североизточна посока и докато тя да го чуе, вече се зададе и група ездачи. Тя се състоеше от седмина млади индианци, които се носеха в буен галоп върху петнисти мустанги. И седмината ездачи учудващо си приличаха. Седяха мускулести и гъвкави върху неоседланите си коне. Правите им коси бяха синьочерни, кожата им беше кафява. Бузите, ръцете и гърдите им бяха изрисувани с червени знаци. Всички млади бойци бяха въоръжени с каменни сопи, ножове, лъкове и стрели. Те сигурно бяха чули изстрелите и се бяха притекли на помощ на Токай-ихто.