— Той спокойно е могъл да наръга и мен с ножа си — изрече на глас мислите си Пит, — ала муската и този път запази сина на баща ми.
— Освен това винаги е голямо преимущество да те смятат за съвсем незначителна личност — подигра го Бил.
— Един ден и една нощ пясъчна буря и — трима убити! — пресметна малкият Джоузеф. Погледна сърдито и възбудено към Адамс. — Не е хубаво това, че сме заседнали тук. Индианците винаги знаят къде могат да ни намерят, докато те самите се стрелкат около нас като комари и никой не може да ги хване. — Трима убити ли, казваш? — повтори Адамс въпросително.
— Ами да, заедно с Джордж! Него забрави ли го? — Може да го е забавила бурята.
— Адамс, не ни будалкай с неща, в които сам не вярваш. — Значи така се отнасят с вас тук тия въшливи червенокожи? — Пит изсумтя под носа си. — А нас ни оставиха на мира през целия път дотук. Чак ни беше страшно.
— Че откъде накъде! То си е съвсем естествено! — подигра го мърлявият малък Джоузеф. — Индианецът храни съответното уважение към господата от форт Рандал!
Гърлата на мъжете останаха сухи, настроението им мрачно, а сънят им беше неспокоен. Бурята продължаваше да се блъска в стените на сградите и в палисадата. Адамс се беше загърнал в своята завивка и лежеше до Том без шапка и обуща. Том не беше вече много млад. Брадата му бе съвсем посивяла. Въртеше се неспокойно насам и натам.
— Ей, Адамс! — започна да досажда той след един час на младия си рус съсед.
— Какво има?
— Трябва ли наистина аз да тръгна утре за Рандал?
— Старият така иска.
— Ако действително получим подкрепление, добре ще бъде. Аз знам какво да им наговоря.
— Най-напред млъкни и спи!
Призори вятърът се успокои. Облаците бяха изчезнали и небесният свод се издигаше син над покритата с пясък и със сняг замръзнала земя.
— Пролетта започва! — рече Пит. Макар че му се удаваше възможност да се върне в свещената земя край Мисури, настроението му беше много мрачно.
Портата се отвори и четиримата ездачи напуснаха форта като куриерска група с двете писма на майора. Прекосиха Ниобрара и поеха към изток-североизток.
Джордж все още не се беше върнал. Всички мислеха за това, ала никой не го споменаваше.
Ездачите оставиха конете да вървят бързо. Покритата с ниска трева земя бе хубава почва за галопиращите коне. Глухо отекваха ударите на копитата им — толкова обичайният шум за прерийните ездачи. Високо горе по небето летяха грабливи птици. Подобната на степ прерия се простираше самотна под утринната светлина. Не се мяркаше нито дивеч, нито ездач, нито се виждаше нечия следа. След като яздиха почти час, четиримата спряха и се огледаха от едно по-високо място наоколо.
Бил Петльобореца посочи към билото на една близка височина:
— Виждате ли да лежи там нещо?
Без да изчака отговор, той се смъкна от коня си, спусна се надолу и после се покатери по склона на близката височинка. Там бързо намери онова, което бе видял вече. Един мъртвец лежеше проснат сред тревата с лице към земята. Върху гърба на кожената му жилетка се виждаше дупка, нагизнала в кръв. Шапката на мъртвеца лежеше до него. Скалпът бе смъкнат от темето му. Върху кожения му елек победителят бе изрязал с нож един четириъгълник.
Бил не се занима повече с мъртвия си другар. Изтича обратно към коня си и своите трима спътници, не каза нито дума, само очерта във въздуха с ръка един квадрат.
— Пак ли?! — стъписа се Джоузеф.
— Да, пак — изръмжа Бил. Той самият също беше станал съвсем неспокоен и се ядоса още повече, когато Джоузеф показа собствения си страх.
— Какво означава това? Този четириъгълник? — попита Пит. Той не познаваше тази област и нравите на местните хора по отношение на приятелството и човешката вражда.
— Това е знак — промълви Джоузеф. — Сигурно е неговият знак.
— Чий знак? — продължи да настоява Пит.
— Дръж си устата! — сряза го Бил. — Не ми е приятно да назовавам това име. Бях там, когато прободоха баща му, и е възможно той да ме е запомнил до ден днешен!
— Говори ти за Хари! — издрънка мърлявият дребен Джоузеф. — Има пред вид Хари, тая червена свиня, тоя мушкач с нож и убиец из засада!
Ездачите скочиха върху конете си и ги подкараха в бесен галоп. Засега нямаха нито време, нито възможност да разговарят повече.
Когато към пладне все пак решиха да починат и задъвкаха взетата за из път храна, без да палят огън, Пит отново подхвана:
— Какъв е този Хари, дето му викаш червена свиня? Някой метис?
— Чистокръвен дакота! Такъв един, какъвто ти не си могъл да срещнеш при твоя спокоен живот там, навътре в страната, във вашия благословен форт Рандал!