— Брей! Че аз познавам и други области, пък и край Рандал се влачат какви ли не хора… Та, казвате, този Хари търси да ви избива?
— Не само търси, ами както виждаш, си върши занаята с голям успех!
— Проклета свиня и предател е той. — Бил, който бе отказал да говори на тази тема, сега все пак се намеси в разговора. — Преди той беше наш съгледвач по време на строежа на Юниън Пасифик, после обикаляше Блек Хилс и погубваше из засада всички златотърсачи, а сега отново се е върнал в своето племе и ни трови тук живота! Дакота го наричат Токай-ихто. Този престъпник за всичко го бива и с всичко може да се справя. Нашият майор не е съгласен, но аз ви казвам, че Хари Токай-ихто води своите хора много по-добре, отколкото нашият майор — нас! Затова именно нас за нищо не ни бива!
— Такава ли била работата? — Пит всмукна от студената си лула. — Значи вие се нуждаете не само от подкрепление, а и от някой по-млад и енергичен офицер!
— Я ни остави на мира с тия ваши млади офицери! Нали видя какво стана с Уорнър! Трупяса! Не, нямаме нужда ние от лейтенанти. Мъже ни трябват, които да оглеждат внимателно местността и да могат да стрелят. Ние трябва да ги превишаваме числено! Само тогава можем да постигнем нещо! При числено надмощие и глупостта минава.
— И трябва да заловим Хари! — допълни мърлявият Джоузеф. — Каква радост би било за мен да го одера жив!
— Продължавай да си мечтаеш за подобна радост! Жив тоя не можеш го улови! — подигра го Бил раздразнен. — Особено пък ти! Не съм виждал досега охлюв да хване скакалец!
Четиримата ездачи привършиха почивката си. Тръгнаха отново ту тръс, ту в галоп в изток-североизточна посока.
Времето беше благоприятно за тях. Макар през последните февруарски дни студът да ги бе затруднил, сега все пак те бяха предпазени от бурята, снега и пясъка. Пред дулата на пушките им не се мяркаше дивеч. Не се виждаха никъде и следи от индиански групи. Сякаш тук наоколо прерията още не бе открита от човека. Наоколо не се чуваше никакъв звук. След като никой не ги откри през цялата нощ и на втория ден, ездачите привикнаха с мисълта, че вече не ги грози никаква опасност, и се почувствуваха съвсем безгрижни сред тишината и самотата. Ако някой смяташе да ги следва незабележимо, можеше да го стори съвсем лесно.
През последната нощ ездачите си позволиха да поспят само за кратко. Прекосиха два почти пресъхнали потока и продължиха да яздят все така бързо, та още с изгрев слънце наближиха форт Рандал и Мисури. Многобройните коловози, които вече се мяркаха пред тях, както и шумовете, които достигаха до ушите им, отново ги приобщиха към околния живот. По тези земи край бреговете на голямата река тревата по полето беше по-сочна и стръковете, подали се изпод топящия се сняг над пясъчната степ, бяха по-жилави. Откъм постройките във форта, както и откъм околността на укрепения военен лагер до ушите на ездачите долитаха шумни викове и многогласна човешка врява. Конете усилиха ход от само себе си.
Въпреки ранното годишно време и царящия наоколо все още зимен студ край форта се бяха разположили вече множество хора. Една част от тях бяха белокожи, ловци с оръжие и с капани, скитници, търговци, повечето обаче бяха индианци, пристигнали тук заедно с шатрите, жените и децата си и сякаш разположили се, за да вършат с много пазарлъци търговски сделки с плячкосани зимни кожи. Повечето индианци още от пръв поглед правеха впечатление на полуцивилизовани. Носеха пъстри кърпи на главата, прости басмени ризи, загръщаха раменете си с евтини одеяла и гледаха с безизразни очи. Някои от тях изглеждаха пияни още рано сутринта. Четиримата ездачи минаха с конете си безогледно през разположилите се на земята хора. Който не искаше да го сгазят, трябваше бързо да отскочи встрани.
Самият форт, до който бяха стигнали ездачите, по всичко личеше още отвън, бе много по-голям, по-обширен и по-добре защитен, отколкото станцията край Ниобрара. Тук атмосферата на постоянна заплаха сред пустошта, където все още властвуваха пушките, стрелите и ножовете на дакота, не се чувствуваше. Хората се движеха уверени и спокойни. Ездачите стигнаха до портата. Стражите познаваха Пит със сплескания нос и пуснаха куриерската група да влезе. Вътре във форта новопристигналите веднага видяха с радост зареденото оръдие. Куриерите се обадиха в дежурната стая и тъй като беше още съвсем рано сутринта, предположиха, че ще трябва да почакат доста. За тяхна изненада обаче много скоро ги отправиха към един лейтенант на име Роуч и само след няколко минути те вече стояха в една отоплена, комфортно обзаведена канцелария, която им се стори съвсем необичайна.