— Нима ще оставите животното тук? — запита графът.
— Слугата ми ще отреже най-хубавите парчета — отвърна буканерът. — За мен най-важното е кожата, нея мога да продам после в Байяда на англичаните или французите.
— Нима испанците позволяват това?
— Ние сме хитри — рече домакинът на своя гост. — Освен това, нас ни подкрепят пиратите от Тортуга.
— Имате ли познати в Тортуга?
— Много, господин графе.
— Кога бяхте там за последен път?
— Преди три месеца.
— Бяха ли Гроние и Дейвид още там? А Тъсли? Тези тримата са най-прочутите пирати, нали?
— Да, господин графе. Но сега те са в Панамския провлак, и то откъм Тихия океан.
— Тогава би трябвало да прекося провлака, ако искам да се срещна с тях, а? — каза графът.
— Капитане — рече Мендоса, — Пуебло Виейо се намира на провлака. Ако посетим този град, за да стиснем ръката на маркиз Монтелимар, предишния губернатор на Маракайбо, ще можем да намерим и тримата пирати.
— Както винаги, ти имаш право — отвърна графът.
Те бяха вече пред колибата на буканера. — Истинска индианска колиба! — рече графът.
— По-лошо, господин графе! — отвърна буканерът. — Колибите на диваците са по-добри от нашите… Разположете се кой както намери за добре, докато приготвя храната. Ето че и слугата ми идва… Кортале!
— извика той на младежа, който носеше езика и няколко големи къса месо от убитото животно.
Слугата запали огъня, докато господарят му наниза езика на шиш.
— Този младеж не е за завиждане — каза гасконецът.
— Колко време трае слугуването при буканерите?
— попита графът.
— Около три години — рече Мендоса. — След това те самите стават буканери. Но трите години са нещо ужасно. С тях се отнасят като с роби през цялото време.
Месото беше готово. Като се нахраниха, те запалиха големи пури, които буканерът сам бе приготвил. По някое време той каза:
— Господин графе, чака ни дълъг път. Да тръгваме ли вече? Преди изгрев слънце трябва да успеем да бъдем в Сан Жозе, а пътуването нощем е най-приятно.
— Готов съм — отвърна графът.
— Най-добре ще бъде, ако вашите спътници вземат по някоя пушка. Аз имам винаги в запас — рече буканерът.
Слугата донесе две пушки и муниции и ги даде на Мендоса и на гасконеца.
— Ти ще останеш тук и ще ме чакаш, докато се върна. Пази се от патрулите и се грижи за кучетата — нареди домакинът.
Той изсвири остро на любимото си куче да тръгне подире му и пое.
— Къде се намира вашият кораб? — информира се буканерът, когато те го последваха.
— Ще ме чака при нос Тибурон — отвърна корсарят.
— Имението на маркизата не е далеч от него.
— Познавате ли маркизата?
— Виждал съм я само веднъж по време на езда в гората. Ако не бях случайно наблизо и не бях застрелял коня й, може би днес маркизата нямаше да бъде жива и…
Буканерът изведнъж прекъсна думите си, а кучето му наостри уши.
— Какво има? — попита графът.
— Може и да се лъжа — отвърна буканерът. — Стори ми се, че в далечината чух кучешки лай. Да вървим през гората — добави той. — Там е по-сигурно.
Глава седма
ПРЕСЛЕДВАНЕТО
Гората, в която влязоха бегълците, в по-голямата си част бе от палми и тамаринди. Водачът им от време на време спираше, за да се ослуша. Когато буканерът за десети път спря, рече:
— Няма смисъл да крия повече от вас. Преследват ни!
— Откъде знаете това?
— Когато човек дълго време живее в гората, той изостря, без сам да ще, своя слух. Ето, аз сега чувам в далечината съвсем ясно кучешки лай. Да не би да ви е видял някой?
— Ние прогонихме един патрул и убихме кучето им — отвърна графът.
— Сега разбирам — каза буканерът. — Този патрул сигурно е срещнал друг патрул с кучета и сега те ни преследват заедно. Не са по-малко от сто души.
— Дали испанците са вече наблизо?
— Самите те може би не. Но кучетата им — да. Тези кучета са по-опасни от хората. Ненапразно им казват кучетаудушвачи.
— Какво да правим? Да очакваме нападението или да продължим пътя си?
Вместо да отговори, буканерът започна да се взира внимателно в гората. Между дърветата като гирлянди се простираха пълзящи растения.
— Ще се опитаме да заблудим кучетата — рече той. — Ще продължим пътуването си по въздуха.
Той метна пушката си на рамо, хвана се за една лиана и започна да се катери нагоре. Другите веднага разбраха намерението му и го последваха незабавно. Не бе много трудно да се прехвърлят от едно дърво на друго, тъй като клоните на дърветата се преплитаха. Кучето следваше господаря си по земята, като пролайваше жално.
— Ще ни издаде — каза Мендоса на буканера.