— Не може ли да си починем няколко минути? — полюбопитства Мендоса.
— Нито миг — отвърна буканерът. — Работата сега е на живот и смърт.
Бегълците прекосиха малкия остров и с радост съзряха, че сушата бе на по-малко от половин миля от тях.
— Там е спасението ни! — рече буканерът. — Ако испанците не заобиколят блатото, ние ще стигнем преди тях в имението на маркиза Монтелимар.
Късметът и този път бе благосклонен към бегълците. След малко буканерът намери отново здрав път. Бяха стигнали вече до сушата, когато той потъна изведнъж във водата до гърди.
— Въже, въже! — извика той. — Хвърлете въже, потъвам!
Мендоса носеше винаги насмолено въже, навито на кръста си. Старият моряк и този път доказа практичността си. Той размота набързо въжето.
— Не се приближавайте! — извика буканерът веднага щом забеляза, че морякът приближава към него.
Графът изтръгна въжето от ръцете на Мендоса и ловко хвърли единия му край във водата. Буканерът почти беше потънал, виждаха се само брадата и мустаците му. Той с последни усилия успя да се хване за спасителното въже, завърза го покрай тялото си и тримата от брега го изтеглиха.
— Не вярвах, че тук може да има подвижен пясък — каза той, след като го бяха измъкнали. — Ако това е краят на твърдото дъно, загубени сме.
Той претърси внимателно дъното с пръта. Не след дълго радостният му вик извести, че пътят е намерен отново:
— Спасени сме!
На това място здравият път правеше завой под водата. След като определи посоката, буканерът сам тръгна напред и благополучно достигна спасителната земя.
— Можем ли да бъдем сигурни сега? — попита Мендоса.
— Няма от какво да се страхуваме в този момент — отвърна буканерът.
Бяха на обетования бряг. Буканерът се обърна към графа:
— Най-добре ще направим, ако огледаме местността.
— Вие останете тук — рече графът на Мендоса и Барейо, — и си отваряйте очите!
Графът последва буканера. На два километра наоколо в джунглата те не забелязаха нищо обезпокоително. Ловецът застреля две яребици. Графът последва примера му. След това се върнаха с плячката си.
— Не ли се забелязват испанците наоколо? — попита буканерът.
— Мисля, че са заети с вечерята си — отвърна Барейо и се захили веднага, щом съзря яребиците.
— Аха, разбирам — рече буканерът. — Ти също смяташ, че трябва да направим и ние нещо подобно, нали?
Той бе проследил погледа на Барейо.
— Когато някой се храни или спи, винаги съм готов да последвам примера му — отвърна гасконецът.
Докато Мендоса и Барейо подготвяха вечерята, буканерът и графът се отправиха към брега на блатото. Те все още се страхуваха от нападение. Двамата стояха известно време там, но тъй като не забелязаха нищо подозрително, се върнаха в лагера, където ги чакаше печеното.
Тъкмо свършиха вечерята, когато в далечината чуха кучешки лай.
— Не бива да оставаме тук — каза буканерът. — Господа, още малко усилия, и надявам се, скоро ще бъдем в имението на маркизата.
Той се ослуша, поклати глава и допълни:
— Ако не са испанците, това са само кучетата им. Но и те са достатъчни. Да вървим!
Бягството им продължаваше вече две денонощия. Вечерта се спусна за втори път. От време на време буканерът се спираше, ослушваше се и тръгваше с удвоена бързина.
— Още ли е далече? — полюбопитства графът.
— Не вярвам. Не познавам тази джунгла, но съм сигурен, че вървим по правия път — отвърна буканерът.
Намираха се сред тръстиките на брега, когато буканерът викна изведнъж:
— Лягайте!
Тримата веднага изпълниха заповедта му.
— Останете тук, господин графе — рече буканерът.
— Имението на маркизата е по-близо, отколкото предполагах. Не съм сигурен обаче дали можем да стигнем там безпрепятствено. Може би испанците са усетили намеренията ни.
След тези си думи буканерът безмълвно изчезна в тръстиката.
— Дали ще ни очистят тук? — попита гасконецът.
— Господин графе, може би трябваше да останем в Санто Доминго. В моята таванска стаичка сигурно никой нямаше да се сети да ви търси.
— Да, но ти искаше да ни заколиш — рече Мендоса.
— Тихо! — прошепна графът.
В следния миг се показа буканерът.
— Трябва веднага да тръгваме — каза той. — Вече никога няма да стигнем имението на маркизата. Обкръжени сме.
— Нима испанците вече са тук? — учуди се графът.
— Не зная колко патрули са изпратени за нас. Напред. Всяка секунда е скъпа!
Наоколо бе съвсем тихо. От време на време буканерът се спираше, поставяше ухо на земята и продължаваше много по-бързо, отколкото беше вървял. Скоро бегълците достигнаха брега на друго блато.