— Сега идва най-опасният момент — рече буканерът. — Патрулите са от лявата ни страна. Пригответе пушките за стрелба и тичайте с всички сили!
Неочаквано наоколо се понесоха викове, кучешки лай и изстрели. Патрулите забелязаха корсарите и откриха огън.
— Стреляйте първо срещу кучетата — напомни буканерът.
Той се спря зад стеблото на една палма и вдигна пушката си. Седем кучета тичаха напред с отворени уста. Буканерът свали с един изстрел на земята онова, което му се струваше най-опасно. Останалите също убиха по едно куче. Те изчакаха нападението на другите животни с извадени шпаги. Боят с тях бе кратък. Испанците отново откриха огън, но тъй като трябваше да стрелят бегом, нито един от куршумите им не достигна целта си.
Бегълците нямаха особено желание да приемат битката с по-многочислен противник и тъй като кучетата се виждаха, затичаха с все сила.
Отпреде им се изпречи висока ограда.
— Спасени сме! — извика буканерът. — Това е имението на маркизата!
Глава девета
ИМЕНИЕТО НА МАРКИЗА МОНТЕЛИМАР
С огромни усилия бегълците се прехвърлиха през оградата. Като повървяха известно време, достигнаха някаква малка къща.
— На първо време можем да се скрием тук — каза буканерът. — Не ми се вярва испанците да се осмелят да безпокоят маркизата.
— Но как ще ни възприеме управителят? — попита графът.
— Познавам се добре с него — отвърна буканерът.
— Отлично — рече Мендоса. — Ако бяхме дошли без теб, сигурно щяха да ни посрещнат с порция олово.
— Може би маркизата е изпратила някой да съобщи на управителя за нашето пристигане — рече графът.
— Никак няма да се учудя, ако самата тя вече е тук — отвърна буканерът. — Почакайте, отивам да доведа управителя, ако още не си е легнал.
Той отвори вратата и въведе бегълците в широко помещение, отрупано с екзотични растения в големи глинени съдове. След това взе пушката си и изчезна в тъмнината.
— Истински дявол! — изръмжа Мендоса.
— Ако сто буканера като него нападнат Санто Доминго — добави гасконецът, — не бих искал да бъда испанец.
— Отгоре на всичко ти наполовина си испанец — отбеляза Мендоса.
— Испанска е само ризницата ми — каза гасконецът, — а като се кача на борда на фрегатата, ще я сваля.
— Ако изобщо стигнем до борда!
— Съмняваш ли се в това, Мендоса? — попита малко учудено графът.
— Тихо! — рече гасконецът. — Чувам гласове. Графът се приближи до вратата и вдигна пушката си.
— Кой е там? — попита застрашително той.
— Свалете оръжието, господин графе — обади се буканерът. — Не плашете маркизата.
— Маркизата?
— Да, аз съм, граф Вентимилия — отвърна познатият до болка глас.
Маркиза Монтелимар се появи на прага.
— Вие, маркизо? — извика графът.
— Не се надявахте кой знае колко да ме намерите тук. Нали, господин графе?
— Не, маркизо.
— Напуснах Санто Доминго, защото, както виждате, налага се да ви спасявам втори път.
— Излиза, че вие знаете, че сме преследвани?
— Всички патрули са по следите ви, тъй като в Санто Доминго вече се знае, че сте синът на Червения корсар.
— Кой е издал тайната ми?
— Не зная — отвърна маркизата. Но както ви спасих в Санто Доминго, така ще ви спася и сега.
— Излагате се на голяма опасност! Маркизата сви рамене.
— Още едно нещо ми е грижа — рече графът. — Дали пътят към нос Тибурон е свободен? Моята фрегата ще ме чака там.
— Ще изпратя верни хора да проверят. Все ще се намери начин да ви прекарам през патрулите. Графе, последвайте ме!
Граф Вентимилия протегна ръка на маркизата и те тръгнаха напред. Малката група ги последва и след не повече от минута всички се озоваха в разкошна градина. В средата на градината стоеше приказен замък в мавърски стил с много галерии. В един от неговите салони имаше маса с ослепителни покривки. На масата светеха със свещите си сребърни свещници.
— Вие сте истинска фея, маркизо — рече графът.
— Да, аз съм горската фея — отвърна чернокосата красива стопанка, широко усмихната. — Господин Бутафуоко, ще ни направите ли чест да вечеряте с нас? За другите двама господа заповядах да наредят маса на терасата. Графът беше озадачен. Кой беше господин Бутафуоко?
Маркизата направи знак на двамата роби и те отведоха Мендоса и гасконеца на терасата.
— Заповядайте, господин графе — каза маркизата. По всичко личеше, че тя бе в добро настроение.
Синът на Червения корсар и буканерът не се оставиха да ги молят втори път.
— Ще извините моята лакомия, госпожо — рече буканерът. — Но през последните два дни почти нямахме време да се нахраним.