— Да, господин графе.
— Хайде, Бутафуоко — рече графът. — Ще ми се довечера да бъда на борда на фрегатата си.
Те напуснаха избите и излязоха на двора, където ги чакаше маркизата.
— Добро утро, господин графе, добро утро, господин Бутафуоко! — каза тя весело. — Как прекарахте нощта?
— Спахме, маркизо — отвърна графът. — Ние сме свикнали да спим навсякъде, където имаме тази възможност.
Той се усмихна:
— Дали пътят е вече свободен?
— Нима толкова бързате — попита маркизата и добави: — Да ме напуснете…
С удоволствие бих останал тук повече време — рече графът. — Но все пак не забравяйте: аз отговарям за живота на своите хора!
— Надявам се, че не се виждаме за последен път — рече маркизата.
— Денят, в който ще ви видя отново, скъпа маркизо, ще бъде най-щастливият ден в живота ми — тържествено каза графът.
— Вие ще ме придружите до нос Тибурон. Имам там вила.
— Да ви придружа? — извика графът учуден.
— Това е единствената възможност, ако искате да спасите кораба си.
— Не ви разбирам съвсем, маркизо.
— Губернаторът е узнал къде се намира вашата фрегата и е издал заповед да бъде нападната незабавно.
Графът пребледня.
— Да нападнат кораба ми? За Бога! Ще ги изпреваря, та ако ще да се изправя пред лицето на самата си смърт!
— Ето защо, графе — продължи спокойно маркизата, — вие ще трябва да ме придружите. Но и вие, и вашите спътници, ще облечете дрехите на моите слуги.
— Ако се налага, и на негър ще се преправя!
— Надали ще е нужно — усмихна се мило маркизата. — Марто!
Негърът се яви начаса.
— Готова ли е свитата ми?
— Да, господарке. По протежение на целия път има най-малко двеста войници.
— Добре. Дайте да видим дали ще имат смелостта да досаждат на една Монтелимар.
Докато те разговаряха, в двора се бяха появили двама едри негри. Те носеха носилка на раменете си. Шестима бели и още толкова негри ги следваха с пушки. Скоро към тях се присъединиха и графът, Бутафуоко, Мендоса и Барейо. Те бяха облечени в синьо-бели дрехи, с извезан герб на маркизата на гърдите.
Графът протегна ръка на маркизата и я отведе до носилката. Тя се качи и шествието, начело с Бутафуоко, тръгна. Вървяха около час. В някаква горичка изведнъж пред тях изскочиха войници, преградиха пътя и извикаха:
— Стой!
Бутафуоко излезе напред и рече:
— Маркиза Монтелимар отива във вилата си при нос Тибурон. Какво искате?
— Свободно! — издаде заповед един от войниците и дълбоко се поклони.
Маркизата благодари с махване на ръка. Малката група продължи пътя си. Скоро заплашителното „Стой“ прозвуча отново.
— Дайте път на маркиза Монтелимар! — каза в отговор Бутафуоко.
Веднага, щом чуха тези думи, войниците се върнаха и заотстъпваха с почтителни поклони.
— Госпожо маркизо — рече графът, — ние за втори път ви дължим живота си.
Към обед пред тях се показа морето. Нос Тибурон представляваше горист полуостров. В средата на залива на котва стоеше „Нова Кастилия“.
— фрегатата! — извика графът. — Най после!
— Тихо, графе — каза маркизата. — Не забравяйте, че трябва да бъдете предпазлив. Наоколо е пълно с испанци. В този момент може би стотици очи наблюдават всяко наше движение.
На около двеста крачки от брега имаше дървена къща в мавърски стил. Къщата завършваше с тънка дървена кула, на която се развяваше знамето на рода Монтелимар.
Маркизата въведе бегълците в стая, мебелирана с бамбукови мебели и цялата украсена с цветя. Тя покани гостите си да седнат и каза на един от метисите:
— Да дойде мулатът!
След няколко мига в стаята влезе мускулест мулат и ниско се поклони.
— Можем ли да стигнем до фрегатата?
— Аз вече бях на борда.
— Говори ли с лейтенанта?
— Да, господарке.
— Информира ли го за опасността, която грози фрегатата? Каза ли му, че графът скоро ще бъде на борда?
— Лейтенантът го чака! Той е подготвил всичко.
— Добре. Можеш да си вървиш.
— Маркизо — рече графът развълнувано, — подобна услуга не съм очаквал от една дама, която би трябвало да бъде върл противник на корсарите.
— Винаги съм защитавала и пазила своите гости — отвърна маркизата. — Сигурно и вие на моето място нямаше да постъпите иначе.
— Бих дал живота си за вас — отвърна графът.
— Не се съмнявам в това — каза маркизата. — Кога искате да идете на кораба си, господин графе?
— Ако е възможно, веднага!
— На брега имам лодка. Тя е на ваше разположение. Вие ще се престорите, че отивате с моите негри на риболов. В удобния за вас момент ще се качите на борда на кораба.
Развълнуваната маркиза стана и отведе графа в градината. Бутафуоко, Мендоса и Барейо останаха, за да изпият шоколада, който метисите бяха поднесли.