Капитанът потърка челото си. Лицето му помрачня.
— Какво ще кажете? — запита граф Миранда.
— Че спечелихте стоте пиастра.
— Не мисля за това. Говоря за числата.
— Аз, подобно на вас, също не съм пророк.
— Ще играем ли още?
— Да. Бих искал да видя какви числа ще ви се паднат и този път. Впрочем — замисли се той — предлагам да хвърлим три пъти. За петстотин пиастра.
Капитанът нервно разтърси заровете в чашата и ги изсипа на масата. Той едва сдържа проклятието си. Челото му бе плувнало в пот.
— Отново тринадесет! — извика той. — Да не би вие да сте самият дявол?
— Във всеки случай облечен съм като него — отвърна графът, широко усмихнат.
— Хвърляйте!
— Дванадесет — каза капитан Миранда, като удари с юмрук по масата. — Числото тринадесет е обградено от дванадесет и четиринадесет. Не намирате ли, че става интересно?
— Така изглежда.
Капитан Миранда въпросително погледна графа.
— Нещастното число е мое! — замислено произнесе граф Сантяго.
— Но вие спечелихте петстотин пиастра.
— Бих предпочел да съм ги изгубил, само да ми бе дошло друго число.
— Това не зависи нито от мен, нито от вас. Да продължаваме!
Играта продължи и граф Миранда спечели хиляда пиастра с петнадесет и седемнадесет срещу четиринадесет и шестнадесет. Скоро слугите съобщиха, че вече е полунощ и че балът привършва. Капитанът на уланите се изправи.
— Ще изпратя парите утре на кораба ви — каза той.
— Не е толкова бързо — рече граф Миранда.
— Надявам се, че ще ми дадете реванш.
— Когато поискате.
— Лека нощ, господин графе.
Уланът се върна в балната зала, където гостите се сбогуваха с маркизата. Капитанът на „Нова Кастилия“ се спря пред вратата. Той очевидно изчакваше да се разотидат гостите. Когато залата бе почти празна, граф Миранда отиде при маркизата. Тя вече го търсеше с поглед.
— Маркизо — рече той, като леко се поклони. Трябва да ме извините, че не се върнах, за да изиграя още един танц с вас.
— Да не сте се скарали с капитана?
— О, ни най-малко.
— Пазете се от него, графе! — каза маркизата. — Той е опасен човек.
— Докато имам шпагата си — отвърна младият капитан, — не се страхувам от никого. Мога ли да ви видя отново, скъпа маркизо?
— Мен?
— Да, вас.
— Ами… заповядайте утре на обед у дома.
— Утре? — попита графът. — Утре може би вече ще бъде късно.
— Но вие сте дошли едва вчера и вече искате да отплавате.
— Понякога човек не разполага с времето си. Но не бих искал да си замина, преди да съм говорил с вас.
— Нима не сте дошли да защитавате Санто Доминго?
— На този въпрос не мога да отговоря, маркизо.
— Но вие не бива да отпътувате така бързо. Можете ли да яздите?
— Да, скъпа маркизо.
— Утре ще има надбягване и бих желала и вие да участвате в него.
— Защо?
— Победителят ще получи като награда една целувка от мен.
— Тогава ще участвам — отвърна графът. — Лека нощ, скъпа маркизо.
Той целуна ръката на прелестната вдовица и веднага последва слугата, който вървеше пред него със сребърен свещник в ръка.
Глава втора
ДВУБОЯТ
— Къде ви харесва повече — на стъпалата на тази черква или на палубата на „Нова Кастилия“, Мендоса?
— На борда, естествено, Мартинес. Там са поне оръдията ми.
— Да не би пистолетите ти да са пълни с тютюн? На теб винаги ще се намери нещо, което да не ти хареса, Мендоса.
— Но трябва да признаеш, че мога да въртя добре шпагата, Мартинес.
— Ако това не беше така, граф Вентимилия, синът на прочутия Червен корсар не би те взел за охрана.
— Ти винаги си имал право, Мартинес. Впрочем музиката престана.
— Да, не я чувам вече и аз.
— Значи капитанът скоро ще дойде.
— Легни и се опитай да дремнеш. Ще пазя.
— Какво ти е хрумнало? Мислиш ли, че един стар морски вълк, служил на Червения корсар, ще легне да спи, когато младият граф Вентимилия се намира в опасност?
— Някой идва, Мендоса. Мълчи!
Двамата мъже, които стояха на стъпалата на старата черковна стълба, скочиха и веднага извадиха пистолетите. И двамата бяха едри и стройни. Мендоса беше най-малко на петдесет, а Мартинес едва ли имаше повече от двадесет.
— Той ли е? — попита по-възрастният Младежът напрегна очите си.
— Някой идва насам, но дали е графът, не мога да кажа.
Чу се тихо изсвирване. На стъпалата се качи още един мъж.
— Граф Вентимилия! — възкликнаха в хор двамата приятели.
Бе граф Миранда, или Вентимилия — синът на Червения корсар.
— Нещо ново, Мендоса? — попита новодошлият.
— Нищо особено, графе.
— Успяхте ли да разберете нещо за кавалера Барквазименто?