От сто и двадесетте войника, които се намираха на фрегатата, повече от осемдесет бяха ранени или убити. На останалите не им оставаше нищо друго освен да се предадат. След победното сражение корсарите се върнаха по местата си. Те имаха още работа. Трябваше да се пленят двата помощни кораба. Въпреки героичната съпротива на екипажа само за няколко минути корсарите превзеха големия кораб. От седемдесетте испанци на борда му само десет останаха живи. От втория кораб вече бяха усетили, че техният край наближава. Корабът се опита да достигне брега, но се натъкна на подводен риф и потъна.
Докато корсарите бяха заети с изхвърлянето на убитите в морето и с отстраняването на повредите, които им бяха нанесени, на хоризонта се показаха два нови кораба.
Корсарите веднага екипираха превзетите съдове, вдигнаха испанското знаме и смело се отправиха срещу новите си противници, които най-спокойно приближаваха насам, смятайки, че на двата корсарски кораба се намират техни съотечественици.
Когато фрегатите приближиха на разстояние един изстрел до неприятелските кораби, прозвуча команда. Първият кораб беше подпален с единединствен изстрел. Барутният погреб на кораба експлодира и корабът бързо потъна.
Вторият кораб упорито се съпротивляваше. Но и с него битката продължи само няколко минути. Корсарите се качиха на кораба и той мина в техни ръце.
Те понесоха тежки загуби. Телси бе тежко ранен и само след няколко дни почина от раните си. Оръжията на испанците бяха намазани с отровни мазила. Това бе причината, която силно озлоби корсарите. Те избиха всички пленници, въпреки енергичните протести на графа.
Върнаха се на остров Тарога и решиха да изпратят пратеник в Панама, който да върне петимата пленници и дъщерята на Червения корсар.
Изплашените граждани на острова освободиха пленниците и платиха десет хиляди пиастра. Дъщерята на Червения корсар обаче липсваше между пленниците.
Над маркиз Монтелимар надвисна смъртна опасност. Граф Вентимилия не позволи да бъде изпълнена кървавата присъда.
— Ще отида сам в Панама — каза той. — Ще потърся сестра си. Дайте ми един кораб, с който да стигна брега. Също така имам нужда от лодка, с която да доплувам до пристанището. Главата на маркиз Монтелимар е гаранция не само за моя живот.
Глава девета
ЦАРИЦАТА НА ТИХИЯ ОКЕАН
Над Тихия океан легна мрак. Милиони звезди пламнаха на безоблачното небе. Малка лодка се плъзгаше по вълните в широкото пристанище на Панама. Гребяха трима души. Незабелязана от никого, лодката се провря между галеоните, закотвени недалеч от брега. На носа беше застанал Мендоса. Той изведнъж прошепна:
— Стой!
Графът, който държеше кормилото, попита тихо:
— Какво има?
— Една каравела ни следва и се опитва да стигне до брега преди нас — рече Мендоса.
— Гребете колкото сили имате! — нареди графът. Малката лодка достигна брега. Четиримата мъже скочиха на сушата.
— Сега накъде? — попита графът.
— Оставете ме аз да ви водя — каза Мендоса. — Зная наблизо една гостилница. Има чудесен портвайн.
— Ти май знаеш всички гостилници в Америка — рече гасконецът.
— Мълчете и вървете малко по-бързо — каза графът. — Ловя се на бас, че ни преследват.
Спряха на един ъгъл и се ослушаха. В нощната тишина се чуваха ясно стъпки на войници. Четиримата корсари изчезнаха в лабиринт от тесни мрачни улички. Като повървяха двадесетина минути, Мендоса спря пред някаква съвсем скромна на вид къща.
— Това е гостилницата на красивата кастилианка Панкита — каза той.
Баскът почука с дръжката на шпагата по вратата. В следващата секунда един от прозорците се отвори и женски глас каза:
— Тук е затворено нощем. Потърсете другаде.
— Ние водим със себе си един граф, той плаща добре, красива Панкита.
— Кой сте вие и откъде знаете моето име?
— Стар познат. Отворете бързо или ще разбием вратата.
— Почакайте за момент!
— Ако не ни отвори веднага — рече гасконецът, — стражата ще ни нападне. Да ги задържа ли с фламандеца, шефе?
— Не се ли справите с тях, върнете се да ви помогнем.
Мендоса продължи да чука на портата. Гасконецът и фламандецът тичешком се отправиха към края на улицата, откъдето се чуваха бързи стъпки и звънтене на саби.