— Значи смяташ, че този авантюрист…
— Не е никой друг освен граф Вентимилия — отвърна маркизът. — Той е извънредно красив мъж с черни коси и брада, нали?
— Да! — извика съветникът.
— И бе придружаван от трима души?
— Да, от трима истински негодници, ако се съди по техния външен вид.
Няма съмнение. Ще дойдат ли пак тук?
— Утре вечер.
— Какво би направил на мое място, Дон Хуан?
— Бих го арестували и бих наредил да го обесят колкото се може по-бързо.
Маркизът поклати глава.
— Не — рече той. — Тогава ще се разчуе, че красивата индианка, която съм осиновил, е дъщеря на Червения корсар. Не, той трябва да бъде отстранен по най-незабележим начин.
— Как смяташ да стане това, скъпи приятелю?
— Познаваш ли някой майстор на шпагата? Той трябва да бъде твърде опитен, тъй като графът умее отлично да си служи с шпагата. Малко хитрост, умел удар, и аз ще бъда освободен от тъй неудобния за мен враг.
Кралският съветник поразмисли и каза:
— Сетих се!
— Кой е той?
— Наричат го Ел Валиенте Храбрият. Помагал ми е вече в подобни случаи и нямам никакви основания да бъда недоволен от него. Той е неимоверно силен и сръчен.
— Скъп ли е?
— Петстотин пиастра.
— Бих дал и хиляда, ако успее да ме освободи от сина на Червения корсар.
— Само недей да забравяш, че него го придружават трима негодници!
— Ще намерим начин да ги разделим. Мога ли да видя Ел Валиенте?
— Знам къде живее. Ще изпратя веднага конник да му каже да дойде незабавно при мен — кралският съветник напусна стаята, даде нарежданията си и се върна обратно. — Нека хапнем, докато той дойде. Ти сигурно си ужасно гладен.
— От вчера заранта не съм слагал залък в устата — отвърна маркизът.
Дон Хуан де Сасебо отведе маркиза в една от своите стаи, където трапезата бе вече сложена. Те още се хранеха, когато слугата влезе и съобщи, че Ел Валиенте е пристигнал.
— Веднага го въведи — рече кралският съветник. Ел Валиенте имаше истински вид на авантюрист и пълен негодник. Бе едър и силен, с дълга руса коса, червеникава брада, нос като човка на граблива птица и стоманеносиви очи. Носеше дълга френска шпага и в пояса си бе втъкнал една от онези опасни ками, известни под името Мизерикордия.
— Искали сте да говорите с мен, ваше превъзходителство? — каза той, като направи несръчен поклон и сне украсената си с щраусови пера шапка.
— Да. Имам работа за теб — отвърна съветникът.
— Още един човек, неудобен за вас?
— Точно така.
— Ще го изпратя там, където му е мястото. Там е достатъчно широко за всички.
— Трябва да те предупредя, че има здрава ръка. Отгоре на всичко е благородник.
Бандитът презрително се усмихна.
— Изпратил съм вече не един благородник на онзи свят. Къде е човекът, който трябва да бъде очистен?
— Да изчезне утре вечер — рече маркизът.
— Това значи, че трябва да скучая още двадесет и четири часа — разочаровано каза бандитът.
— Колко трябва да ти платя?
— Моята тарифа е петстотин пиастра. Времената са лоши.
— Давам хиляда, ако човекът утре е мъртъв.
— Трябва наистина да е опасен — смръщи чело Ел Валиенте.
— Във всеки случай не е новак — отвърна маркизът.
— Кога трябва да дойда?
— Утре вечер при Аве Мария. Тогава ще получиш необходимите нареждания.
— Добре — рече бандитът.
Той направи отново несръчен поклон и излезе така спокойно, сякаш преди малко беше уреждал някаква съвсем малка сделка.
— Кога ще заповядаш този човек да бъде обесен? — попита маркизът.
— Когато престане да ми бъде нужен — отвърна съветникът.
— Бандитите понякога също са нужни.
Глава единадесета
НАПАДЕНИЕТО
Когато граф Вентимилия се яви заедно със своите приятели пред дома на кралския съветник, в храмовете на Панама звучеше вечерна молитва.
Двамата негри на входа ги пуснаха, без да задават въпроси.
Дон Хуан де Сасебо седеше зад писалищната си маса и внимателно разглеждаше някакви листа.
— А, вие ли сте? — рече той, като вдигна глава. — Решихте ли се най-после?
— Да, ваше превъзходителство — отвърна корсарят. — Приемам вашето предложение, но само при едно условие.
— Какво е то? — информира се съветникът.
— Днес научих, че внучката на княза на Дариен е в Панама. Няма да тръгна, преди да я видя.
— Защо се интересувате толкова от това момиче?
— Трябва да й предам едно нареждане от маркиза.
— Вчера не ми казахте нищо за това. Ако бяхте ми казали, щях да ви отвърна уклончиво.
— Значи момичето е тук. Мога ли да го видя?