— Четири шишета от най-хубавото вино — рече скромно Барейо.
Стопанинът побърза. Скоро те вдигнаха бутилките, които явно бяха на доста почтена възраст, тъй като сивееха от паяжини.
— Как се казвате? — Барейо попита срамежливо.
— Алонсо — приятелски се усмихна метисът.
— И тъй, драги Алонсо — мина на темата гасконецът, — пийте, колкото ви душа иска. Аз плащам. След това ще получите пиастрите.
Изпразниха чашите си така старателно, че след няколко повторения бутилките останаха празни.
— Тъй като вече понамокрихме език — отбеляза патетично гасконецът, — да поговорим за нашите работи. Знаете, скъпи Алонсо — … Нали ще ми позволите да ви наричам така?
— Наричайте ме както си щете — великодушно се съгласи метисът.
— Значи, както казахме — настъпи Барейо, — аз се биех срещу разбунтувалите се индианци. Очистих най-малко пет-шестстотин от тях и…
Отворена бе трета бутилка.
— За Бога! — уплашено възкликна метисът.
— Тихо, драги Алонсо. Позволете ми да продължа по-нататък. Вицекралят на Мексико ми беше обещал за награда поради моите геройства нищожната сума от хиляда и петстотин дублона. Но вместо да ми изпрати парите, негодникът заповяда да ме хвърлят в затвора, а сетне и да ме изгонят от Мексико.
Ето защо написах едно прошение, което бих искал да предам на кралския съветник Дон Хуан де Сасебо, вашия господар.
— Ще направя това — кимна метисът с глава. — Ще ми дадете ли вашето прошение?
— Това не бива да става толкова бързо, приятелю. Първо трябва да изпразним бутилките. Кажи ми, не е ли маркиз Монтелимар на гости при вашия господар?
— Да. Вие познавате ли се с него?
— Пили сме заедно някоя и друга чаша в Мексико — каза между другото гасконецът. — Кажете ми, драги приятелю, вие знаете ли, че маркизът има дъщеря? В Мексико се говореше, че тайно се бил оженил за една княгиня. Но никой не потвърди този слух.
— Той има дъщеря — храбро съобщи метисът.
— А къде е скрил той тази дъщеря? — наивно попита Барейо. — Аз например не съм я виждал никога.
— Той я беше поверил на моя господар.
— Тя в двореца ли е?
Не, той я изпрати в Гвайяквил, защото беше чул, че някакъв проклет корсар иска да я открадне.
— Още една чаша? — сервилно попита гасконецът. — Вие ще пиете още, нали? Гостилничарю, дай тук още две шишета и малко солена риба. Ние сме гладни и жадни, нали така, скъпи Алонсо?
Нещастният метис гледаше Барейо с безжизнени очи. Стопанинът донесе солената риба и още две бутилки. Метисът изяде няколко риби, изпи още една чаша, облегна се на стената и захвана да хърка. Гасконецът и фламандецът спокойно изядоха рибата, изпразниха последните бутилки, платиха най-добросъвестно сметката и излязоха, като не забравиха да предупредят стопанина да не бърза да буди метиса, докато не изтрезнее от виното.
Изтрезняването продължи наистина дълго, тъй като слугата на Дон Хуан де Сасебо отвори очи едва към осем часа вечерта. Той се огледа наоколо, безкрайно учуден, че е сам.
— Хей, стопанино — викна той. — Къде отидоха двамата господа, с които бях на масата?
— Отидоха си преди пет-шест часа — отвърна стопанинът.
— Не оставиха ли някакви пари или пиастри за мен?
— Не. Платиха цялата сметка и това беше всичко. Въпреки че главата на нещастника се пръскаше по всичките шевове, мисълта му работеше.
— Какво сторих, нещастникът аз?! — завайка се той. — Това сигурно бяха двамата неприятели на моя господар. Те ме примамиха тук, за да ме разпитат и научат нещо от мен. Отивам веднага да разкажа всичко на Дон Хуан де Сасебо!
Той хукна като бесен навън. Десет минути по-късно кралският съветник знаеше всичко, което се беше случило в пивницата.
— Този човек ни е предал и заслужава да бъде бит до смърт! — каза съветникът на маркиза, който седеше до него в едно от креслата и пушеше пура.
— Не се горещете, приятелю — рече маркизът. — Може би ще извлечем някаква полза от това.
— Какво искаш да кажеш?
— Кажи, Алонсо — рече маркизът, — единият от мъжете не беше ли твърде висок и с тъмна кожа, със засукани мустаци и малки хитри очи?
— Да, ваше превъзходителство.
— Познаваш ли го? — Дон Хуан де Сасебо попита маркиза.
— Той е дясната ръка на граф Вентимилия — отвърна маркизът. — Все още нищо не е загубено. Тъй като Ел Валиенте е бил достатъчно глупав, за да се остави да бъде убит от граф Вентимилия, ние с теб сега ще устроим лов на корсари. Дай ми на разположение петдесет конника и ще видиш, че ще го имам в ръцете си преди още да е видял стените на Гвайяквил.
— След час ескадронът ще бъде пред моя дворец — отвърна Дон Хуан де Сасебо.