— Благодаря ви, маркизо. С удоволствие приемаме вашата покана!
— А корабът ви?
— На борда е моят лейтенант — рече графът. — Това е човек, който великолепно разбира своята работа. Ще ви видя ли пак, скъпа маркизо?
— Когато дойда в Сан Педро.
— Тогава сбогом!
Графът се качи на прозореца и скочи на покрива. Мендоса и Мартинес го последваха. За щастие, едната страна на замъка граничеше с редица постройки, така че бегълците успяха да се отдалечат на около седемстотин ярда. Накрая спряха пред един прозорец, който беше затворен само с паянтова дървена решетка.
— Отлично скривалище! — рече графът. — Мартинес, изкърти решетката!
— Веднага, господин графе! — отвърна силният мулат. — Ще го сторя за миг.
Мулатът хвана пръчките с две ръце, дръпна силно и само по чудо не падна от покрива заедно с решетката. Мендоса бе плътно зад него и успя да го задържи.
— Изглежда искаш да скочиш на улицата, приятелю? — рече Мендоса с насмешка.
— Тихо! — каза графът, проврял главата си през прозореца. — Някой хърка!
В следващия миг пиратът вече беше изчезнал в тъмната стая. В помещението имаше само едно легло, кръгла маса и няколко стола, върху които се виждаха разхвърляни ризница и униформа. Графът се приближи с извадена шпага до леглото. Собственикът на стаята продължаваше да хърка спокойно.
— Може би ще успеем да избягаме, без да го будим — прошепна графът. Мендоса, ключът в ключалката ли е?
— Не го виждам.
— Да изкъртя ли вратата? — попита Мартинес. В този момент спящият скочи. Като не забеляза неканените гости, грабна сабята си и се развика:
— Разбойници! Искате да ограбите един войник? Махайте се веднага или ще ви избия до един като пилци!
— Не викай така — рече графът. — Аз не съм разбойник, аз съм благородник. Не ми трябват твоите боклуци.
— Тогава какво искате?
— Искам да купя униформата ти. Колко ще ми вземеш за нея?
— Не желаете ли нещо друго? — грубо попита войникът.
— Да — отвърна невъзмутимо графът. — Ключа от вратата. Освен това те моля да ни позволиш да те вържем и да запушим устата ти с кърпа.
— А! — възкликна войникът. — По дяволите! Това вече е много!
Викът му не предвещаваше нищо добро. Той ненадейно скочи и се втурна като пантера. Като видя дулото на насочения насреща му пистолет, войникът замръзна.
— Приятелю — рече меко графът, — или ще ми продадеш униформата си, или ще те разстрелям. Предлагам ти двадесет дублона.
— Трябва да съм луд, ако откажа такова богатство — размисли войникът на глас и се почеса по врата. Графът извади кесия от джоба си и отброи двадесет златни монети, после ги остави на масата. Докато войникът проверяваше да не би монетите да са фалшиви, графът бързо навлече униформата и ризницата. След това каза:
— Предстои да те завържем и да запушим устата ти. Като излезем от къщата, ще изпратим някой, който да те освободи.
Мендоса и Мартинес завързаха бързо войника. Синът на Червения корсар отвори вратата и спокойно тръгна по дългата стълба. Когато напускаха къщата, те срещнаха някаква възрастна негърка. Негърката носеше на главата си кошница с банани.
— Добър ден, господин Барейо.
— Аз не съм Барейо — отвърна графът. — Аз съм негов приятел. Той не се чувства добре и някой трябва да отиде да го види.
Тримата бегълци се озоваха на улицата и се отдалечиха с най-бързите крачки, които можеха да правят краката им.
— Как мога да вляза във връзка с лейтенанта? Не се съмнявам, че неприятелските кораби ще му попречат да напусне залива, но аз трябва да бъда на борда, преди управителят на маркиза Монтелимар да потегли за Мексико — разсъждаваше на глас графът.
— Бих могъл да му съобщя — рече Мартинес. — Знаете сам, че плувам по-бързо от риба.
Четвърт час по-късно те стигнаха до пуст кът на брега. Четири големи кораба — галеони, и пет малки, но бързи кораба — каравели, бяха заели местата си в двойната верига пред изхода на пристанището. В средата на залива стоеше закотвена фрегатата на графа, великолепен тримачтов кораб, въоръжен с двадесет и четири оръдия от двете страни на борда и с две тежки на носа.
— Трябва да чакаме — рече графът. — Веднага щом се стъмни, галеоните и каравелите ще нападнат кораба ни.
— Ще се опитам да стигна до борда дотогава — каза мулатът.
— Трябва да кажеш само нещо на лейтенанта: да ме чака при нос Тибурон и да внимава за „Санта Мария“.
— А как ще разберем дали Мартинес е стигнал на борда? — попита Мендоса.
— Трябва да бъдат запалени четири зелени фенера на палубата — отвърна графът.
— Всичко ще бъде направено, както трябва, капитане — рече мулатът, като събличаше дрехите си.