— Удари ме, когато бутна вратата.
— Да ви насили ли смяташе?
Изолда кимна.
— Тогава да го оставим тук — реши Ишрак. — Може да се свести на пода като псе, каквото е, и да допълзи до стаята си. Ако още е тук на сутринта, тогава може да го намерят слугите и да стане за посмешище — тя се наведе и опипом потърси пулса на шията му и на китките. — Ще оживее — каза уверено. — Макар че няма да липсва на никого, ако тихомълком му прережем гърлото.
— Разбира се, че не можем да направим това — каза Изолда треперливо.
Оставиха го там, проснат по гръб като изкаран на сушата кит, с все още развързан панталон.
— Чакайте тук — каза Ишрак и отиде обратно в стаята си.
Върна се бързо, с малка кутия в ръка. Деликатно, като си служеше с връхчетата на пръстите и се мръщеше от отвращение, тя издърпа панталона на принца, така че да зее широко разтворен. Повдигна ленената му риза, така че отпуснатата му голота се виждаше ясно. Махна капачето на кутийката и изтръска подправката върху голата му кожа.
— Какво правиш? — прошепна Изолда.
— Това е сушен пипер, много силен. Ще го засърби, все едно има шарка, а кожата му ще се покрие с мехури като от обрив. Много ще съжалява за делата си от тази нощ. Ще го сърби, ще се чеше и ще кърви в продължение на месец, и известно време няма да обезпокои друга жена.
Изолда се засмя, протегна ръка, както би сторил баща й, и двете млади жени сключиха ръце, допрени една в друга чак до лактите, като рицари. Ишрак се ухили, и двете се обърнаха и се върнаха в спалнята, като затвориха вратата пред укротения принц и я заключиха здраво, за да не може да влезе.
На сутринта, когато Изолда отиде в параклиса, ковчегът на баща й бе затворен и готов за полагане в дълбоката семейна гробница — а принцът си беше отишъл.
— Оттегли предложението си за брак — каза брат й студено, докато заемаше мястото си, коленичейки до нея на стъпалата пред олтара. — Предполагам, че между двама ви се е случило нещо?
— Той е злодей — каза Изолда простичко. — А ако ти си го изпратил пред вратата ми, както твърдеше той, тогава си предател спрямо мен.
Той наведе глава.
— Разбира се, че не съм сторил такова нещо. Съжалявам. Напих се като глупак, и му казах, че може сам да изложи молбата си пред теб. Защо изобщо отвори вратата си?
— Защото, както и ти, вярвах, че приятелят ти е почтен човек.
— Много си сбъркала, че си отворила вратата — упрекна я брат й. — Да отвориш вратата на спалнята си за мъж, пиян мъж! Не знаеш как да се грижиш за себе си. Баща ни беше прав, трябва да те настаним някъде на безопасно място.
— Бях на сигурно място! Бях в собствената си стая, в собствения си замък, разговаряйки с приятел на брат си. Не би трябвало да съм изложена на опасност — каза тя гневно. — Не биваше да водиш такъв човек на трапезата ни. Изобщо не е бивало някой да казва на татко, че този мъж може да ми стане добър съпруг.
Тя се изправи на крака и тръгна по пътеката между скамейките: брат й тръгна след нея.
— Е, така или иначе, какво каза, та да го разстроиш?
Изолда прикри една усмивка при мисълта за металната грейка, която се удари с трясък в дебелата глава на принца.
— Дадох ясно да се разбере какви са чувствата ми. И не искам да го виждам никога повече.
— Е, това е леснопостижимо — каза Джорджо рязко. — Защото никога повече няма да можеш да се срещнеш с никой мъж. Щом не желаеш да се омъжиш за принц Роберто, тогава ще трябва да постъпиш в манастира. Завещанието на баща ни не ти оставя никакъв друг избор.
Изолда спря, когато думите му проникнаха в съзнанието й, и колебливо сложи длан върху ръката му, питайки се как може да го убеди да я остави да си тръгне свободно.
— Няма нужда да гледаш така — каза той грубо. — Условията на завещанието са ясни, казах ти снощи. Изборът ти беше: принцът или манастирът. Сега остава манастирът.
— Ще замина на поклонение — предложи тя. — Далече оттук.
— Няма. Как ще оцелееш дори един миг? Та ти не можеш да се опазиш дори у дома.
— Ще замина и ще отседна при някой приятел на татко — когото и да е. Мога да отида при сина на кръстника си, графът на Влахия. Бих могла да отида при херцога на Брадур…
Лицето му беше мрачно.
— Не можеш. Знаеш, че не можеш. Трябва да постъпиш, както ти нареди татко. Нямам избор, Изолда. Бог знае, че бих направил всичко за теб, но завещанието му е ясно, и аз трябва да се подчиня на баща си — точно както и ти.
— Братко — не ме принуждавай да правя това.
Той се обърна към сводестата стена на входа на параклиса и облегна чело на студения камък, сякаш Изолда му докарваше главоболие.