— Сестро, не мога да сторя нищо. Принц Роберто беше единственият ти шанс да избегнеш манастира. Такава е волята на баща ни. Заклех се върху меча му, върху собствения му меч, да се погрижа тази воля да бъде изпълнена. Сестро, безсилен съм, също както и ти.
— Той обеща, че ще ми остави меча си.
— Сега е мой. Както и всичко друго.
Тя сложи леко ръка на рамото му.
— Ако дам обет за безбрачие, не мога ли да остана тук с теб? Няма да се омъжа за никого. Замъкът е твой, приемам това. Накрая той направи това, което всеки мъж прави, и предпочете сина пред дъщеря си. Накрая той стори това, което правят всички велики мъже, и не допусна една жена да получи богатство и власт. Но ако се съглася да живея тук, бедна и без никаква власт, без никога да видя мъж, покорявайки ти се, не може ли да остана тук?
Той поклати глава.
— Това е не моята воля, а неговата. Така — както и сама признаваш — върви светът. Той те възпита почти сякаш се беше родила момче, разполагаше с твърде много богатство и свобода. Но сега вече трябва да водиш живот на благородна дама. Би трябвало да се радваш поне, че абатството е наблизо, и следователно не се налага да отпътуваш надалеч от тези земи, които знам, че обичаш. Не си изпратена в изгнание — той можеше да ти заповяда да заминеш къде ли не. Но вместо това ще бъдеш в собствения ни имот: манастира. Ще идвам да те виждам от време на време. Ще ти нося новини. Може би по-късно ще можеш и да излизаш на езда с мен.
— Може ли Ишрак да дойде с мен?
— Можеш да вземеш Ишрак, можеш да вземеш всичките си дами, ако желаеш, и ако те пожелаят да отидат. Но те очакват в манастира утре. Ще трябва да отидеш, Изолда. Ще трябва да положиш обет като монахиня и да станеш тяхна игуменка. Нямаш избор.
Той се обърна отново към нея и видя, че тя трепереше, както трепери млада кобила, която обяздват за първи път.
— Това е все едно да бъда хвърлена в тъмница — прошепна тя. — А аз не съм сторила нищо лошо.
В очите му имаше сълзи.
— Сякаш губя сестра — каза той. — Погребвам баща и губя сестра. Не знам как ще бъде тук без теб.
Абатството Лукретили
октомври 1453
Няколко месеца по-късно, Лука беше на път. Потеглил бе от Рим, яздейки на изток, облечен в просто ежедневно расо и плащ в червеникавокафяв цвят, току-що сдобил се със собствен кон.
Придружаваше го слугата му Фриз — широкоплещест едролик младеж, току-що излязъл от юношеството, който бе събрал кураж, когато Лука напусна техния манастир, и доброволно предложи да работи за младия мъж и да го следва навсякъде, където можеше да го отведе мисията му. Абатът изпитваше известни съмнения, но Фриз го бе убедил, че уменията му на кухненски прислужник са толкова лоши, а любовта му към приключенията — тъй силна, че би служил на Бог по-добре, следвайки един забележителен господар на тайна мисия по лична заръка на папата, отколкото като прегаря закуската на многострадалните монаси. Абатът, тайно доволен от отпътуването на непокорния бъдещ свещеник, прие загубата на един склонен към инциденти кухненски прислужник като малка цена за това.
Фриз яздеше як и набит късокрак кон и водеше магаре, натоварено с притежанията им. Най-отзад в малката процесия се движеше едно изненадващо допълнение към тяхната група: един манастирски писар, брат Пиетро, на когото беше заповядано да тръгне с тях в последния момент, за да документира работата им.
— Шпионин — прошепна Фриз с крайчеца на устата си към новия си господар. — Шпионин, главата си залагам. С бледо лице, меки ръце, доверчиви кафяви очи; главата му е бръсната като на монах, но е облечен като човек от добро семейство. Шпионин, без съмнение. Мен ли следи? Не, защото аз не правя нищо и не знам нищо. Кого шпионира тогава? Остава да е младият господар, моето малко врабче. Защото няма никой друг, освен конете, а пък те не са еретици, нито езичници. Единствено тези добичета са честни тук.
— Той е тук, за да ми служи като писар — отвърна Лука раздразнено. — И трябва да бъде с мен, без значение дали ми е нужен писар или не. Така че си дръж езика.
— На мен трябва ли ми писар? — запита се Фриз, докато удържаше юздите на коня си. — Не. Защото не върша нищо и не знам нищо, а ако знаех и правех, не бих го записал — нямам вяра на думи, написани на хартия. Пък и това, че не умея нито да чета, нито да пиша, вероятно ще ми попречи.
— Глупак — каза писарят Пиетро, като мина покрай него с коня си.
— „Глупак”, казва той — отбеляза Фриз, обръщайки се към коня си и към леко изкачващия се път пред тях. — Лесно е да се каже, трудно е да се докаже. Тъй или иначе, и с по-лоши думи са ме наричали.