— Можете да закусвате в моята приемна — каза тя. — Там е запален огън. Моля, отче, покажете пътя на нашите гости.
— Разбира се, разбира се — отвърна той любезно, и, когато тя ги остави, се обърна към Лука и каза: — Тя крепи този манастир. Забележителна жена. Управлява обработваемите земи, поддържа сградите, купува продуктите, продава произведеното. Би могла да бъде господарка на който и да е замък в Италия, родена magistra — учител, водач, родена за господарка на някой изтъкнат дом — той се усмихна широко: — Освен това, трябва да кажа, че нейната приемна е най-удобното помещение в манастира, а готвачката й няма равна.
Той ги поведе вън от църквата, прекосиха манастирската галерия и минаха през входния двор до къщата, която оформяше източния край на вътрешния двор. Входната врата стоеше отворена, и те влязоха в приемната, където за тримата вече беше подредена маса. Лука и Пиетро заеха местата си. Фриз застана до вратата, за да прислужва на мъжете, докато една от готвачките — мирянки му подаваше блюда, за да ги слага на масата. Имаше три вида печено месо: свински бут, агнешко и говеждо, и два вида хляб: бели пшеничени хлебчета и черен хляб от ръж. Имаше местни сирена и сладка, панер с твърдо сварени яйца, и купа сливи с толкова стипчив и силен вкус, че Лука ги наряза върху парче бял хляб, за да ги яде като сладко.
— Сестра Урсула винаги ли се храни насаме? Не вечеря ли със сестрите в трапезарията? — попита Лука любопитно.
— Нямаше ли да правите така и вие, ако ви поднасяха такива вечери? — попита свещеникът. — Не се съмнявам, че в дните на светски и религиозни празници сяда със сестрите. Но тя обича нещата да се вършат както трябва; а една от привилегиите на нейния сан е, че прави нещата, както поиска, като в собствения си дом. Не спи в общо спално помещение, нито пък се храни в манастирската трапезария. Игуменката ползва същите привилегии в покоите си в съседство.
— А сега — каза той с широка усмивка, — имам мъничко бренди в торбата на седлото си. Ще налея по малко за всички. Успокоява стомаха след една хубава закуска. — Той излезе от стаята, а Пиетро се изправи на крака и погледна през прозореца към входния вътрешен двор, където чакаше мулето на свещеника.
Лука лениво оглеждаше стаята, докато Фриз раздигаше съдовете. Издадената част от стената около комина беше красиво облицована с полирано дърво. Когато Лука беше малък, дядо му, дърводелец, беше изработил точно такова покритие на комина в залата на тяхната ферма. Тогава това бе новост и извор на завист за цялото село. Зад една от дърворезбите бе имало таен долап — там баща му държеше захаросани сливи, които даваше на Лука в неделен ден, ако се беше държал добре през цялата седмица. Подтикнат от случайна мисъл, Лука завъртя петте розетки по протежение на предния край на комина една след друга. Една поддаде под ръката му и, за негова изненада, с люшване се отвори скрита вратичка, точно като онази, която помнеше от детските си години. Зад нея имаше стъклен буркан, който съдържаше не захаросани сливи, а някакви изсушени черни плодове. До него имаше обущарско шило — малко сечиво за пробиване на дупки за връзки в кожа.
Лука затвори вратичката на бюфета.
— Баща ми винаги криеше захаросани сливи в долапа зад комина — отбеляза той.
— Ние нямахме нищо такова — отвърна писарят Пиетро. — Всички живеехме в кухнята, а майка ми въртеше печеното месо на шиша в огнището и опушваше всичките си бутове шунка в комина. Сутрин, когато огънят беше изгаснал и ние, децата, бяхме наистина гладни, провирахме глави в саждите и гризяхме покритите с тлъстина краища на бутовете шунка. Тя все казваше на баща ми, че са били мишки, Бог да я благослови.
— Как получихте познания в такъв беден дом? — попита Лука.
Пиетро сви рамене.
— Свещеникът видя, че съм будно момче, затова родителите ми ме изпратиха в манастира.
— И после?
— Негова светлост ме попита дали съм съгласен да му служа, да служа на ордена. Разбира се, казах „да”.
Вратата се отвори и свещеникът се върна с малка бутилка, дискретно пъхната в ръкава на расото му.
— Дори само една капка помага да продължа смело напред — отбеляза той. Лука наля от силното питие в глинената си чаша, Пиетро отказа, а свещеникът отпи юнашка глътка направо от бутилката. Фриз гледаше с копнеж от прага, но реши да не се намесва.
— Сега ще ви заведа при игуменката — каза свещеникът, като затъкна внимателно тапата. — И ако ви помоли за съвет, имайте предвид, че може да повери този женски манастир под грижите на мъжкия; готови сме да го ръководим вместо нея, и всичките й тревоги ще приключат.