— Ела — нареди той.
Лука не можеше да стори нищо друго. Последва мъжа надолу по хлъзгавите стъпала, покатери се в лодката и седна на носа. Лодкарят не изчака стражите, а насочи лодката си в средата на реката и остави течението да ги понесе бързо покрай градската стена. Лука погледна към тъмната вода. Ако се хвърлеше през борда на лодката, щеше да бъде понесен надолу по реката — може би щеше да успее да заплува с течението, да се добере до другата страна и да избяга. Но водата течеше толкова бързо, та той си помисли, че беше по-вероятно да се удави, ако не го настигнеха с лодката и не го проснеха в несвяст с веслото.
— Господине — каза той, опитвайки се да си придаде достойнство, — сега ще ми позволите ли да ви попитам къде отиваме?
— Съвсем скоро ще разбереш — дойде троснатият отговор. Реката се простираше като широк крепостен ров около високите стени на Рим. Лодкарят придържаше малкия плавателен съд близо до завета на стените, скрит от застаналите на пост войници отпред, после Лука видя застрашително извисяващия се силует на каменен мост, и, точно пред него, решетка, закрепена в сводест каменен вход на стената. Когато лодката се плъзна под входа с носа напред, решетката се вдигна безшумно нагоре и, с едно отработено движение на веслото, те се стрелнаха вътре, в осветено от факли подземие.
Лука бе обзет от силен пристъп на страх и му се прищя да беше рискувал с реката. Чакаха го половин дузина мъже с мрачни лица и, докато лодкарят улавяше една протрита халка на стената, за да прикрепи лодката, те посегнаха и издърпаха Лука, а после го бутнаха да тръгне по един тесен коридор. Лука по-скоро почувства, отколкото видя, дебели каменни стени от двете страни, гладки дървени дъски на пода под краката си, чу собственото си дишане, накъсано от страх, после спряха пред масивна дървена врата, почукаха само веднъж на нея и зачакаха.
Един глас от вътрешността на стаята каза: „Влезте!”, стражът отвори със замах вратата и тикна Лука вътре. Лука се изправи с блъскащо в гърдите му сърце, примигвайки на внезапната ярка светлина от десетки восъчни свещи, и чу вратата да се затваря безшумно зад него.
Зад една маса седеше един — единствен мъж, пред него имаше книжа. Носеше мантия от скъпо кадифе в толкова тъмен син цвят, че изглеждаше почти черна, а качулката й напълно скриваше лицето му от Лука, който застана пред масата и преглътна страха си. Каквото и да се случеше, реши той, нямаше да моли за живота си. Някак щеше да намери куража да посрещне онова, което се задаваше. Нямаше да посрами себе си, нито жилавия си, непреклонен баща, като се разхленчи като момиче.
— Сигурно се чудите защо сте тук, къде сте и кой съм аз — каза мъжът. — Ще ви кажа тези неща. Но първо трябва да отговорите на всичко, което ви питам. Разбирате ли?
Лука кимна.
— Не трябва да ме лъжете. Тук животът ви виси на косъм, и не можете да отгатнете какви отговори бих предпочел. Гледайте да ми кажете истината: ще бъде глупаво да умрете заради една лъжа.
Лука се опита да кимне, но откри, че трепери.
— Вие сте Лука Веро, обучаващ се за свещеник в манастира „Сан Ксавиер”, постъпил в манастира като единайсетгодишно момче? От три години сте сирак, тъй като родителите ви са починали, когато сте били на четиринайсет?
— Родителите ми изчезнаха — каза Лука. Прочисти свитото си гърло. — Може и да не са мъртви. Били са пленени при османско нападение, но никой не ги е видял да загиват. Никой не знае къде са сега; но има голяма вероятност да са живи.
Мъжът, който го разпитваше, отбеляза нещо кратко на листа пред себе си. Лука гледаше как връхчето на черното перо се движи по страницата.
— Надявате се — каза мъжът кратко. — Надявате се, че са живи и ще се върнат при вас — говореше така, сякаш надеждата беше най-голямата глупост.
— Да.
— Отгледан от братята, дал обет да встъпи в светия им орден, въпреки това вие сте отишли при изповедника си, а сетне — при вашия абат, и сте им казали, че реликвата, която съхраняват в манастира, гвоздей от истинското разпятие, може да не е истинска.
Монотонният глас беше достатъчно обвинение. Лука знаеше, че казаното е описание на ерес. Знаеше също и че единственото наказание за ерес е смърт.
— Не съм искал…
— Защо казахте, че реликвата може да е фалшива?
Лука сведе поглед към ботушите си, после го насочи към тъмния дървен под, към солидната маса, към белосаните стени — накъдето и да е, освен към забуленото в сенки лице на човека с кроткия глас, който го разпитваше.