— Подготвяме и гроба му — каза им старейшината. Той беше закръглен, червендалест мъж на около четирийсет години, надменен и надут, със съзнанието, че е важна личност в това малко село. — Знам със сигурност, че един върколак трябва да се погребе с определени предпазни мерки, за да не възкръсне отново. Така че, за да бъдем убедени, че когато бъде мъртъв, звярът ще лежи спокойно в гроба си и няма да се надигне от него, заповядах на мъжете да изкопаят яма на кръстопътя извън селото. Ще го погребем със забит в сърцето кол. Ще покрием гроба с вълче биле. Една от жените в селото, добра жена, отглежда вълче биле от години — той кимна на Лука, сякаш за да го успокои. — Сребърната стрела и колът, с който ще пронижем сърцето му, гробът, покрит с вълче биле — така трябва да се направи.
— Мислех, че това е за немъртвите? — каза Лука раздразнено. — Мислех, че на кръстопът се погребват немъртвите?
— Няма смисъл да проявяваме небрежност — каза старейшината, сияещ от увереност в преценката си. — Не бива да пропускаме да направим нещо сега, когато най-накрая заловихме върколака и можем да го убием, когато решим. Мислех си да го убием в полунощ, с нашата сребърна стрела. Бихме могли да превърнем това в запомнящо се събитие. Аз лично ще бъда тук. Казах си, че бих могъл да връча сребърната стрела на стрелеца, и може да произнеса кратка реч.
— Това не е борба с мечки и кучета — каза Лука. — Това е истинско разследване, а аз съм упълномощен от Негово Светейшество да го извърша. Не мога да допусна цялото село да се изсипе тук, смъртната присъда да е решена, преди да съм изготвил доклада си, а разни мошеници да продават места за по едно петаче.
— Имаше само един мошеник, който правеше това — изтъкна старейшината с достойнство. Фриз, който четкаше коня и си подсвиркваше през зъби, внезапно засвири по-силно. — Но цялото село трябва да види звяра и да присъства на смъртта му. Може би вие не разбирате, понеже идвате от Рим. Но ние живяхме в страх от него твърде дълго. Малка общност сме, искаме да знаем, че вече сме в безопасност. Имаме нужда да видим, че върколакът е мъртъв и че можем отново да спим спокойно.
— Моля да ме извините, сър, но най-вероятно първият ми син е бил отвлечен от звяра. Бих искал да видя края на звяра. Бих искал да мога да кажа на жена си, че звярът е мъртъв — обърна се Ралф, бащата на овчарчето, към Лука. — Ако Сара знае, че звярът е мъртъв, тогава може би ще повярва, че синът ни Томазо може да извежда овцете на пасището без страх. Може би отново ще спи спокойно нощем. От седем години се буди от кошмари. Искам тя да намери покой. Ако звярът умре, тя може би ще си прости.
— Можете да дойдете в полунощ — реши Лука. — Ако се преобрази във вълк, ще го стори тогава. А ако видим промяна, тогава аз ще отсъдя дали съществото се е превърнало във вълк. Само аз ще отсъдя това, и само аз ще дам заповед за екзекуцията му.
— Мога ли да ви помогна със съвет? — попита старейшината с надежда. — Като човек с опит, с положение? Да ви дам ли съвет? Да ви помогна ли да стигнете до решение?
— Не — попари Лука надеждите му. — Това няма да бъде един от онези случаи, когато селяните се обръщат срещу заподозрян в престъпление и го убиват, водени от страха и гнева си. Този път ще се претеглят доказателства и ще има въздаване на правосъдие. Аз съм разследващият. Аз ще реша.
— Но кой ще пусне стрелата? — попита старейшината. — Имаме един стар лък, който Луиза намери на тавана си, и му сменихме тетивата, но никой в селото не е обучен да си служи с лък. Когато ни призоват на война, потегляме като пешаци с бойни брадви. Не сме имали стрелец с лък в това село от десет години.
Настъпи кратко мълчание, докато обмисляха затруднението. А после…
— Аз мога да стрелям с лък — обади се Ишрак.
Лука се поколеба.
— Това е мъжко оръжие — каза той и се наведе към нея. — Много е трудно за огъване — каза той. — Не е като дамски лък. Може и да си опитна в стрелбата с лък, но се съмнявам, че можеш да огънеш истински мъжки лък. Много е различно от стрелба по мишени.
Фриз подаде глава над вратата на конюшнята, за да слуша, но не каза нищо.
В отговор Ишрак протегна лявата си ръка към Лука. На кокалчето на средния пръст се виждаше твърдият мазол — безпогрешният белег, който отличаваше като татуировка всеки стрелец с лък. Мазолът беше стар, вкоравен от прокарването на стрелата по насочващия пръст. Само човек, изстрелял безброй стрели, би могъл да има подобен белег на ръката.