Изолда стигна до Лука и докосна ръката му; той наведе глава, за да я чуе.
— Не убивай звяра — прошепна му тя.
Отстрани до арената, Фриз си размени един неспокоен поглед с Ишрак, видя проблясъка от сребърния връх на стрелата и уверената й ръка върху лъка, а после отново обърна поглед към звяра.
— Спокойно сега — каза той, но звярът не можеше да чуе гласа му, заглушен от изричаните с нисък глас проклятия, които тътнеха около него; той отдръпна глава назад и преви рамене, сякаш се страхуваше.
Църковната камбана започна да бие — бавно, злокобно, сякаш оповестяваше смърт. Щом чу звука, звярът трепна, разтърсвайки грива, сякаш мелодичният звън отекваше в главата му. Някой се изсмя рязко, но гласът бе изтънял от страх. Всички гледаха, докато последните звуци на среднощната камбана заглъхнаха във въздуха, а пълната луна, ярка като студено слънце, се издигна бавно над покрива на хана и огря звяра, хванат натясно — от ужас по кожата му бе избила пот.
Не се виждаше да му покарва козина, не личеше звярът да наедрява. Зъбите му не се удължиха, нито пък му порасна опашка. Остана на четири крака, но зрителите, които гледаха напрегнато, забелязаха, че трепери, както трепери малко еленче, когато замръзва от студ.
— Променя ли се? — попита епископът Лука. — Не мога да видя нищо. Не виждам да прави нещо.
— Просто стои и се оглежда — отвърна Лука. — Не виждам да му расте никаква козина, а при това луната го огрява напълно.
В пристъп на жестокост някой в тълпата шеговито нададе вълчи вой, и звярът рязко обърна глава към звука, сякаш се надяваше, че е истински, но после се дръпна назад, когато осъзна, че е било груба шега.
— Променя ли се вече? — попита отново епископът, настойчиво.
— Не мога да видя — каза Лука. — Не мисля така — той вдигна очи. Облак, не по-голям от стиснат юмрук, започваше да закрива пълната луна, тънки пипала, проточващи се от него, вече затъмняваха арената. — Може би е добре да накараме да запалят пак факлите — каза Лука нервно. — Губим светлината.
— Звярът преобразява ли се във вълк? — запита епископът още по-настоятелно. — Ще трябва да съобщим решението си на хората. Можете ли да наредите на момичето да го застреля?
— Не мога — каза Лука безцеремонно. — Честно казано, не мога. Създанието не се превръща във вълк. Намира се на пълна луна, стои в лунната светлина, и не се преобразява.
— Не стреляйте — каза му настойчиво Изолда.
Бързо притъмняваше, докато облакът закриваше луната. Тълпата изстена — дълбок, тревожен звук.
— Застреляйте го! Застреляйте го бързо! — провикна се някой.
Тъмата вече беше непрогледна.
— Факли! — изкрещя Лука. — Запалете факли!
Внезапно се разнесе пронизителен, ужасен писък и звук от нечие падане: глухо тупване, когато жената се удари в земята, а после — отчаяно дращене, докато се мъчеше да се изправи на крака.
— Какво има? — Лука с усилие си проправи път до предните редици на тълпата и напрегна очи, надничайки надолу, към тъмнината на арената. — Запалете факлите! В името Божие, какво се случи?
— Спасете ме! — изкрещя Сара в паника. — Мили Боже, спаси ме!
Беше паднала от стената в мечата яма и беше сама на арената, притиснала гръб към дъсчената стена, взирайки се в тъмнината, докато търсеше с поглед звяра. Сега животното бе на крака и я гледаше с кехлибарените си очи. Явно можеше да вижда добре в тъмнината, макар че всички останали бяха заслепени. Можеше да види жената, протегнала пред тялото си ръце, сякаш вярваше, че ще може да отблъсне зъбите и ноктите на нахвърлящия се звяр.
— Ишрак! Стреляй! — изкрещя Лука.
Не можеше да види тъмната й качулка, тъмните й очи, но можеше да види проблясването от среброто на стрелата, можеше да види стрелата върху тетивата, насочена уверено към тъмната сянка, към звяра, който душеше въздуха, пристъпвайки колебливо напред. А после чу гласа й; но тя не викаше него, викаше надолу към Сара, докато тя стоеше замръзнала от ужас, притисната към стената на арената.
— Повикайте го! — изкрещя Ишрак на Сара. — Повикайте звяра!
Изплашеното лице на Сара, подобно на бяло, размазано петно, се вдигна към Ишрак.
— Какво? — Беше оглушала от ужас: твърде уплашена, за да разбира нещо. — Какво?
— Не знаете ли името му? — запита тихо Ишрак. Сребърната стрела беше насочена непоколебимо към звяра, който се приближаваше, промъквайки се бавно.