— Откъде да зная името на звяра? — прошепна жената. — Измъкнете ме! Издърпайте ме. За Бога! Спасете ме!
— Погледнете го. Погледнете го с обичта си. Кой ви липсваше през цялото това време? Как беше името му?
Сара се втренчи в Ишрак, сякаш тя говореше на арабски, а после се обърна към звяра. Той беше още по-близо, със сведена глава, местейки тежестта си ту на една, ту на друга страна, сякаш се подготвяше за скок. Приближаваше се, в това нямаше съмнение. Озъби се, разкривайки жълти зъби. Главата му се вдигна, когато усети мириса на страх: беше готов да нападне. Пристъпи напред несръчно на задните си крака; всеки момент щеше да наведе глава, да хукне напред и да се хвърли към гърлото й.
— Ишрак! Застреляй звяра! — изкрещя Лука. — Това е заповед!
— Повикайте го — отчаяно подтикваше Ишрак жената. — Повикайте го с името, което обичате най-много на света.
Отвън, пред арената, Ралф се втурна към конюшните, като крещеше да донесат стълба, оставяйки сина си застинал от ужас край оградата на мечата яма, докато гледаше как майка му стои срещу звяра.
Всички бяха безмълвни. Едва виждаха звяра в потрепващата светлина на двете факли, виждаха го как се приближава бавно към жената, с познатата дебнеща походка на вълк; наведената му глава беше на едно ниво с изгърбените му рамене; с очи, приковани в плячката, той продължаваше да се придвижва напред.
Фриз тикна една факла в ръката на Лука и се приготви да скочи долу в мечата яма с друга факла, пламтяща в ръката му, когато Сара проговори:
— Стефано? — попита тя с приглушен шепот. — Стефано? Това ти ли си?
Звярът спря и наклони глава на една страна.
— Стефано? — прошепна тя. — Стефано, синко? Стефано — моят син?
Фриз замръзна отстрани на арената, като гледаше безмълвно как звярът, застанал на четири крака, се изправи и застана на задните си крака, сякаш си припомняше как да ходи, сякаш си спомняше жената, която бе държала ръцете му при всяка стъпка, която бе правил. Сара се оттласна от стената на арената и тръгна към него, с подгъващи се крака, с протегнати ръце.
— Ти си — изрече тя зачудено, но напълно уверено. — Това си ти… Стефано. Моят Стефано. Ела при мен.
Той направи една крачка към нея, после втора, а после, с едно бурно движение, което накара зрителите да ахнат уплашено, а майка му да извика от радост, се втурна към нея и се хвърли в обятията й.
— Момчето ми! Момчето ми! — извика тя, като обви ръце около покритото му с белези тяло и притегли главата му със сплъстени коси към рамото си. — Синко!
Той вдигна поглед към нея; очите му просветнаха през сплъстената, подобна на грива коса.
— Мамо — изрече с глас на малко момче. — Мамо.
Епископът сграбчи Лука, отведе го настрани, заговаряйки гневно, шепнешком.
— Знаехте ли за това?
— Не и аз.
— Вашата прислужница беше сложила стрелата в лъка, а не стреля. Вашият слуга бе този, който хранеше звяра и го успокояваше. Той трябва да е знаел, но ни вкара в този капан.
— Тя беше готова със стрелата, видяхте я сам. А моят слуга се готвеше да скочи на арената и сам да се изпречи между жената и звяра.
— А тя защо не стреля? Каза, че умее да стреля. Защо не го направи?
— Откъде да знам? Тя не е моя прислужница. Ще я попитам какво си е мислела, че прави, и ще го опиша в доклада си.
— Докладът е последната ни грижа!
— Простете, ваше високопреосвещенство, за мен е главна грижа.
— Но звярът! Звярът! Дойдохме да го убием и да покажем как Църквата ще възтържествува над греха. Сега вече не можем да убием звяра.
— Разбира се, че не — каза Лука. — Както ще покаже моят доклад. Той не е звяр. Майка му пожела да си го прибере. Тя ще го вземе, ще го изкъпе, ще му отреже косата и ноктите и ще го научи отново да носи дрехи и да говори.
— А какво смятате да съобщите в доклада си? — попита епископът язвително. — Бяхте заловили върколак, а пък сега изведнъж разполагате само с едно мръсно, подивяло момче. Не излизате много успешно от тази история, не по-добре от нас.
— Ще напиша, че вашата ученост ни е разкрила какво е станало тук — каза Лука съобразително. — Сред другите разкази, които вашите учени подготвиха, вие ни донесохте и класическата история на Ромул и Рем, които били отгледани от вълчица и основали град Рим, нашата опора. Казахте ни за други истории за деца, които били изгубени в гората и били намерени отново, отгледани от вълци. Във вашата библиотека имаше такива истории, вашите учени ги признаха, вашият авторитет ни предупреди, че може би именно това се е случило тук.
Епископът направи пауза, поуспокоен; закръгленият му корем сякаш се изду още от суетата му.