— Хората очакваха екзекуция — предупреди той. — Няма да разберат чудото, което се случи тук. Те искаха смърт, а вие им предлагате завръщане.
— Разчитам на силата на вашия авторитет — каза Лука бързо. — Единствено вие можете да им обясните какво се случи. Само вие разполагате с нужната начетеност и умение, за да им го кажете. Ще изнесете ли проповед сега? Мисля, че ще е подходяща тъкмо темата за Блудния син; завръщането на изгубения, чийто баща го вижда отдалече и тича да го посрещне, изпълнен със силна обич към него.
Епископът придоби замислено изражение.
— Ще им трябват напътствия — размишляваше той, вдигнал един пухкав пръст към устните си. — Очакваха процес за осъждане на смърт. Ще искат смърт. Те са диви, невежи хора. Очакваха екзекуция и ще искат смърт. Църквата демонстрира властта си, като екзекутира злосторниците. Трябва да покажем как побеждаваме греха. Нищо не събира в църквата повече хора — от едно изгаряне на вещица или екзекуция.
— Ваша светлост, те са изгубени в мрака на собствената си заблуда. Те са вашите овце: отведете ги до светлината. Кажете им, че тук се е случило чудо. Едно малко дете е било изгубено за света, било е отгледано от вълци, заприличало е на вълк. Но в присъствието на ваше високопреосвещенство момчето е познало майка си. Кой може да се съмнява, че присъствието на епископ е изиграло такава важна роля? Това са невежи и боязливи хора, но вие можете да изнесете тук проповед, която хората ще запомнят завинаги. Винаги ще помнят деня, когато епископът на Пескара дошъл в тяхното село и се случило чудо.
Епископът се надигна и оправи мантията си.
— Ще изнеса проповедта от отворения прозорец на трапезарията — каза той. — Ще го сторя сега, докато са се събрали пред мен. Ще изнеса среднощна проповед, без подготовка. Донесете факли, за да пада светлината им върху мен. И си водете записки.
— Веднага — каза Лука. Излезе забързано от стаята и предаде заповедта на Фриз. Балконът засия от светлината на факлите, хората, възбудени от предположения и страх, извърнаха лица нагоре. Когато вниманието им се насочи към епископа, великолепен в пурпурната си мантия и митрата, застанал на прозореца, Фриз и Ишрак, Ралф и по-малкият му син махнаха резето на единствената врата, откъдето се влизаше на арената, и влязоха да вземат Сара, която здраво държеше в прегръдките си своя по-голям син.
— Искам да го заведа у дома — каза тя простичко на съпруга си. — Това е нашият Стефано, върнат ни по чудо.
— Знам това — отвърна Ралф. Обветрените му бузи бяха мокри от сълзи. — И аз го познах. Щом каза „Мамо”, разбрах. Познах гласа му.
Стефано почти не можеше да върви; препъна се и се облегна на майка си, слагайки мръсната си ръка на рамото й.
— Може ли да го качим на магарето? — предложи Фриз.
Смъкнаха кошниците с вълче биле от гърба на магарето, но билката все още беше в гривата му и бе полепнала по гърба на животното. Сара помогна на Стефано да се качи, а той не трепна нито от допира на билката, нито от мириса на цветчетата. Ишрак, която наблюдаваше безмълвно в тъмнината, кимна бързо и утвърдително.
Фриз поведе магарето далече от селото, нагоре по виещите се тесни стъпала, докато Сара вървеше до сина си и му шепнеше успокоително:
— Скоро ще си бъдем у дома — каза тя. — Ще си спомниш дома си. Леглото ти е точно както си беше, с чаршафите върху него, възглавницата те чака. Малката ти кукла помниш ли я? — още си е на възглавницата ти. През всичките тези години изобщо не съм променила стаята ти. Винаги те е чакала. Аз винаги съм те чакала.
От другата страна на магарето Ралф крепеше сина си, с една ръка върху мургавия му крак, а другата — върху покрития му с белези гръб. Ишрак и Изолда вървяха отзад с братлето му Томазо, следвано по петите от кучето си.
Капаците на прозорците на фермерската къща бяха затворени за през нощта. Когато въведоха момчето-вълк в коридора, то се огледа наоколо, примижавайки срещу светлината на огъня в огнището, без страх, сякаш можеше да си спомни точно, като в сън, кога тази къща е била негов дом.
— Ние ще поемем грижата за него сега — каза Ралф на момичетата и Фриз. — Аз и съпругата ми ви благодарим от сърце за всичко, което направихте.
Сара ги изпрати до вратата.
— Вие ми върнахте сина — каза тя на Ишрак. — Вие направихте за мен онова, за което се молех на Дева Мария. Задължена съм ви за цял живот.
Ишрак направи странен жест: събра длани като за молитва, а после с връхчетата на пръстите докосна челото си, устните и гърдите си, а след това се поклони на жената на фермера: