— Такава малка зестра ще означава, че никой друг няма да поиска да ме вземе за жена — каза тя. — Знаеш това. И въпреки това не поиска повече? Не предупреди баща ни, че това ще ме остави без каквито и да било перспективи? А баща ни? Нима той искаше да ме застави да се омъжа за принца?
Принцът сложи ръка на месестите си гърди и скромно сведе очи.
— Повечето дами не биха чакали някой да ги заставя — изтъкна той.
— Не мога да си представя как би могла да вземеш по-добър съпруг — каза Джорджо с ласкателен тон. Приятелят му се усмихна и кимна на Изолда. — И татко мислеше така. Уговорихме тази зестра с принц Роберто и той беше толкова доволен, че ще се ожени за теб, та не настоя да му донесеш по-голямо от това състояние. Не е нужно да обвиняваш когото и да е, че не е успял да защити интересите ти. Какво би могло да е по-добро за теб от брака със семеен приятел, принц и богат човек?
Решението й отне само миг.
— Не мога да мисля за женитба — заяви Изолда. — Простете ми, принц Роберто. Но е твърде скоро след смъртта на баща ми. Непоносимо ми е дори да мисля, камо ли пък да говоря за това.
— Трябва да говорим за това — настоя Джорджо. — Съгласно условията на бащиното ни завещание трябва да уредим положението ти. Той не би позволил никакво отлагане. Или незабавна женитба с моя приятел тук, или… — той направи пауза.
— Или какво? — попита Изолда, обзета от внезапен страх.
— Манастирът — каза той простичко. — Татко каза, че ако не желаеш да се омъжиш, трябва да ти осигуря поста на игуменка, и че ще трябва да отидеш да живееш там.
— Никога! — възкликна Изолда. — Баща ми никога не би ми причинил това!
Джорджо кимна.
— Аз също се изненадах, но той каза, че това било бъдещето, което е имал предвид за теб през цялото време. Затова не назначил никого, когато умря последната игуменка. Още тогава, преди година, той смяташе, че трябва да направим така, че да бъдеш в безопасност. Не може да бъдеш изложена на опасностите на света, оставена сама тук в Лукретили. Ако не искаш да се омъжиш, трябва да заживееш на сигурно място, в манастира.
Принц Роберто й се усмихна лукаво.
— Монахиня или принцеса — предложи той. — Бих казал, че изборът няма да ви затрудни.
Изолда скочи на крака.
— Не мога да повярвам, че баща ми е имал предвид това за мен — каза тя. — Никога не е намеквал нещо подобно. Ясно каза, че ще раздели земите помежду ни. Знаеше колко много обичам това място; как обичам тези земи и познавам тези хора. Каза, че ще завещае този замък и земите на мен, а на теб ще даде земите ни във Франция.
Джорджо поклати глава, сякаш обзет от примесено с нежност съжаление.
— Не, той промени решението си. Като най-голямото дете, единственият син, единственият истински наследник, аз ще получа всичко, и във Франция, и тук, а ти, като жена, ще трябва да си тръгнеш оттук.
— Джорджо, братко мой, нима ме отпращаш от дома ми?
Той разпери ръце.
— Не мога да направя нищо. Това е последното желание на баща ни и го имам в писмен вид, подписано от него. Или ще се омъжиш — а никой освен принц Роберто не би те взел за съпруга — или ще отидеш в манастира. Беше мило от негова страна да ти остави този избор. Мнозина бащи просто биха оставили заповеди.
— Извинете ме — каза Изолда: гласът й трепереше, докато се опитваше да овладее гнева си. — Ще ви оставя, ще отида в покоите си и ще обмисля това.
— Не се бавете! — каза принц Роберто с интимна усмивка. — Няма да чакам прекалено дълго.
— Ще ви съобщя отговора си утре — тя спря за миг на прага и погледна назад към брат си. — Може ли да видя писмото на баща ми?
Джорджо кимна и го измъкна от жакета си.
— Можеш да задържиш това. Препис е. Държа другото на сигурно място; няма съмнение относно желанията му. Ще трябва да обмислиш не дали да му се подчиниш, а само как ще му се подчиниш. Той знаеше, че ще се покориш.
— Знам — каза тя. — Аз съм негова дъщеря. Разбира се, че ще се покоря.
Тя излезе от стаята, без да погледне принца, макар че той се изправи на крака и й се поклони с елегантен жест, а после намигна на Джорджо, сякаш смяташе въпроса за уреден.
Изолда се събуди през нощта и чу тихо потропване по вратата. Възглавницата бе влажна под бузата й; беше плакала насън. За миг се зачуди защо изпитваше такава болка, сякаш сърцето й беше разбито — а после си спомни ковчега в параклиса и безмълвните рицари, които бдяха край него. Прекръсти се.
— Бог да го прости и да приеме душата му — прошепна тя. — Дано Бог ми дари утеха в скръбта. Не зная дали ще мога да я понеса.
Лекото потропване се повтори, тя отметна назад богато избродираните завивки на леглото си и отиде до вратата, с ключа в ръка.