Карл Май
Синът на ловеца на мечки
1. глава
По следата
Не много далеч на запад от местността, където се срещат границите на трите северноамерикански щата Дакота, Небраска и Уайоминг, яздеха двама мъже, чийто външен вид на друго място справедливо би предизвикал истинска сензация.
Те имаха съвсем различни фигури. Единият бе висок повече от два метра и тялото му бе толкова кльощаво, че можеше да те хване страх, а пък другият бе значително по-нисък и тъй дебел, че почти приличаше на топка.
Въпреки това главите на двамата ловци се намираха на една и съща височина, понеже ниският яздеше висока едрококалеста кранта, а пък другият седеше върху ниско, привидно слабовато муле. Ето защо и кожените ремъци, служещи на дебелия за стремена, не достигаха дори до линията на корема на коня му, докато дългият изобщо не се нуждаеше от стремена, тъй като грамадните му стъпала висяха толкова ниско, че беше необходимо само леко движение настрани, за да допре земята с левия или с десния си крак, и то без да се смъква от седлото.
Вярно, че и при двамата не можеше да става дума за някакво истинско седло. Седлото на ниския се състоеше просто от кожата на гърба на убит вълк, на която бе оставена козината, а кльощавият си беше подложил някакво старо сантилско1 одеяло, което беше толкова изпокъсано и изтъняло, че всъщност той седеше на голия гръб на своето муле.
Облеклото на двамата също имаше доста странен вид. Дългият носеше кожени панталони, които несъмнено са били кроени и шити за някой много по-едър човек. Бяха му страшно широки. Под редуващото се въздействие на топлина и студ, сухо и дъждовно време те се бяха свили значително, тъй че крачолите им едва-едва покриваха коленете на собственика си. При това панталоните лъщяха от мазнина, което намираше простото си обяснение във факта, че при всеки случай дългият ги използваше вместо кърпа за хранене или покривка за маса и бе свикнал да избърсва в тях всичко, което не можеше да търпи по пръстите си.
Голите му крака бяха пъхнати в направо неописуеми кожени обувки. Те имаха такъв външен вид, сякаш са били носени още от Метусаил2, а след това всеки от собствениците им е поставял по няколко кожени кръпки. Невъзможно бе да се каже дали някога бяха виждали мас, или даже някаква вакса, тъй като цветът им беше съвсем неопределен.
Кльощавото тяло на ездача бе облечено в кожена ловна риза, която нямаше нито копчета, нито кукички и оставяше голи загорелите му от слънцето гърди. Ръкавите й едва-едва покриваха лактите, а под тях се виждаха жилестите му ръце, останали сякаш без плът. Човекът бе увил дългия си врат с някаква памучна кърпа. Дали по-рано е била бяла или черна, зелена или жълта, червена или синя, това не знаеше вече дори и самият ездач.
Най-разкошната и великолепна част от облеклото му несъмнено бе шапката, кацнала на източената му заострена глава. Някога си тя е била сива и с формата на цилиндър, една от онези шапки, които са били наричани от хората, лишени от почтителност, „кюнци“. Може би в незапомнени времена тя е красяла главата на някой английски лорд, но после започнала да слиза все по-надолу по обществената стълба и накрая попаднала в ръцете на ловеца от прерията. Този човек в никой случай не притежаваше вкуса на един лорд. Той бе счел периферията й за излишна и просто я беше откъснал. Само отпред бе оставил едно парче, от една страна, за да има сенник за очите, а от друга — за да може по-удобно да сваля шапката от главата си. Освен това той очевидно беше на мнение, че и главата на прерийния ловец се нуждае от въздух, и с ловджийския си нож бе направил дупки на различни места по дъното и страните й, тъй че сега във вътрешността на шапката можеха да си дават среща ветровете от четирите посоки на света.
За пояс на дългия служеше дебело въже, което беше намотано няколко пъти около кръста му. Под него бяха пъхнати два револвера и ловджийският нож. Освен това на въжето висяха торбичката за куршуми, барутницата, кесия за тютюн, зашита котешка кожа без косми за съхраняване на брашно, прерийното огниво и най-различни други предмети, чието предназначение оставаше загадка за всеки непосветен човек. На ремък около врата висеше лулата му — но как изглеждаше тя! Представляваше собственоръчно произведение на изкуството и тъй като той отдавна я бе изгризал до главата, сега тя се състоеше от спомената глава и едно кухо парче от бъзово клонче. Дългият беше страстен пушач и щом му се свършеше тютюнът, имаше навика да дъвче мундщука на лулата си.
За да спасим честта му, трябва да отбележим, че облеклото му не се състоеше само от обувките, панталона, ловната риза и шапката. О, не! Освен това той носеше една дреха, която не всеки може да си направи — гумирана мушама. И то истинска американска мушама, точно от онзи вид, който още при първия дъжд се свива наполовина и на ширина, и на дължина. Понеже по тази причина не можеше вече да я облича, той я носеше на шнур, живописно наметната на раменете си, също като някоя хусарска пелерина. Освен това от лявото му рамо към десния хълбок висеше навито неговото ласо. Пред себе си, напреки на краката, той държеше карабина, една от онези карабини „райфъл“, с които опитният ловец почти никога не пропуска целта си.
1
Пъстро индианско одеяло, наречено по-късно така на името на мексиканския град Сантильо, където започнала фабричната му изработка. Б. пр.