В този миг откъм лагера на огелаласите се разнесе страхотен трясък.
— Дяволската вода надига глас — обясни Винету. — Сега ще започне да бълва и Устата на ада. Отдръпнете конете малко назад, за да не бъдете засегнати!
От по-рано той знаеше, че между двата кратера съществува връзка, и се отдалечи на безопасно разстояние. Скоро чуха, че изригването на Дяволската вода престана и в резултат на това доловиха бойния вик на тридесет шошони и упсароки, които в същия миг нападнаха сиусите.
Сега настъпи онова, което Винету беше предвидил: Устата на ада започна да изригва, и то също както предишната вечер. Придружаван от грохот и съскане, се издигна водният стълб и силните му струи, разпръскващи се високо горе на всички страни, заляха земята наоколо в широк диаметър. По този начин за Винету и хората му се образува великолепно прикритие, тъй като препускащите към тях огелаласи не можеха да забележат шошоните, застанали зад великанския фонтан. Винету подкара Илчи малко настрани, за да получи възможност да погледне надолу по реката. Той видя как бягащите неприятели се приближават в пълен безпорядък, един до друг или един зад друг, подгонени от панически ужас.
— Идват! — извика той. — Щом ви дам знак, ще изскочите иззад бълващата Уста и няма да ги пускате да минат нагоре между кратера и реката. Трябва да ги вкараме в котловината на гробницата! Но не стреляйте! Страхът им е достатъчно голям, за да ги подгони натам и без нашите оръжия!
Първите сиуси бяха вече съвсем наблизо. Те наистина искаха да продължат нагоре срещу течението на реката. Но ето че иззад водния стълб излетя Винету. Неговият боен вик „и-и-и-и-и“ проехтя пронизително в утринния въздух, а и шошоните започнаха да му пригласят. Огелаласите видяха, че пътят им е преграден и обърнаха конете си на четиридесет и пет градуса.
Потърсиха спасение в котловината.
Сега зад първите неприятели се показа голяма група ездачи. Този орляк от бързо галопиращи конници се състоеше от огелаласи и бели, в средата им се намираха вождът на сиусите. Ловеца на мечки и Хобъл Франк.
Както вече споменахме, пленниците, вързани върху конете си, бяха препуснали срещу своите освободители. В този миг се бе разнесъл вик от няколко гърла. Бяха го надали Мартин Бауман, Вокаде и негъра Боб, разрязал ремъците на двамата, виждайки, че вождът на огелаласите отвлича със себе си Бауман. Франк, дочул вика, се бе обърнал. Той бе разбрал в каква опасност се намира неговият приятел. Въпреки че беше вързан, само с натиска на бедрата си той незабавно бе накарал коня си да се обърне и след малко го спря пред негъра:
— Боб, освободи ме бързо! Бързо, бързо! — извика той. Боб изпълни желанието му. Франк скочи от коня, грабна томахока от пояса на един от сиусите, застреляни от Олд Шетърхенд, незабавно се метна пак на седлото и препусна след вожда на неприятелите.
Негърът нямаше кон. Мартин и Вокаде не бяха в състояние да помогнат, защото крайниците им бяха изранени от ремъците. Можеха само да викат. Така те обърнаха внимание на Джими. Той се огледа назад и извика ужасен на дългия си приятел:
— Дейви, обръщай! Огелаласите отвличат Бауман! Ето че в следния миг Боб се изпречи пред тях и разряза ремъците им. Джими му изтръгна ножа и подкара коня си в галоп след саксонеца. Дейви го последва без никакво оръжие.
Сега вече долетяха шошоните и упсароките, преминаха като вихрушка и продължиха да препускат след приятели и неприятели. В същото време Олд Шетърхенд достигна отсамния бряг на реката, водейки за юздата изоставения кон на Боб. В бъркотията никой не му беше обърнал внимание, но от погледа му не се бе изплъзнало нищо.
— Боб, ето ти коня и пушката! — извика той, като му подхвърли юздите и карабината. — Освободи хората, които са още вързани! След това ни последвайте лека-полека.
Речният бряг между Устата на ада и Дяволската вода предлагаше в тези мигове гледка, която беше повече от войнствена. Сиу-огелаласи, упсароки, шошони и бели крещяха с всички сили. Никой от бягащите не се интересуваше за останалите свои хора. Всеки от тях искаше да спаси само собствената си кожа. Приятелите на Ловеца на мечки препускаха като бесни покрай враговете, без изобщо да ги закачат, защото единствената им мисъл беше да освободят Бауман.
Олд Шетърхенд се бе изправил на стремената с мечкоубиеца на рамо и карабината „Хенри“ в ръка. Той беше последен от цялата група, обаче жребецът му летеше така, че почти докосваше земята с корема си и ловецът застигна упсароките и петнадесетте шошони.