— По-бавно! — подвикна им той, прелитайки покрай тях. — Постарайте се само да гоните всички сиуси пред вас. Ей там горе е застанал Винету и няма да ги пусне да минат покрай него. Не бива да ни се изплъзне нито един, но не ги убивайте!
И той продължи нататък покрай приятели и неприятели. Копитата на Хататитла просто поглъщаха разстоянието. Трябваше на всяка цена да догони вече споменатата гъста група ездачи, преди да бе станало някое нещастие.
Конят на дребничкия саксонец не беше някой благороден бегач, но Франк ревеше тъй страшно и го обработваше с дръжката на томахока по такъв начин, че животното летеше, сякаш имаше крила. Разбира се, дълго нямаше да издържи. Това можеше да се предвиди.
Франк успя да се добере до вожда на сиу-огелаласите. Приближи се до него с коня си отстрани, замахна с томахока и извика:
— Шонка, та-ха-на, де пе — куче, ела, с теб е свършено!
— Чинка сича легча, та-анада-пи! — отвърна вождът с презрителен смях. — Нещастно джудже, хайде удряй!
Той се извърна към Франк и парира атаката му само с юмрука си, като му нанесе удар над китката, замахвайки отдолу нагоре. Оръжието изхвърча от ръката на Франк. След това вождът незабавно измъкна от колана си ножа, за да прободе дребосъка и да го свали от коня.
— Франк, внимавай! — извика Джими, който пришпори коня си зад двамата, за да ги догони.
— Не се бой! — изкрещя дребосъкът. — Толкоз лесно не може да ме пречука никой червенокож. Но ей тоя повече няма да осакатява краката на никой порядъчен немец като мен!
С тези думи той поизостана с коня си с около един метър, за да не бъде достигнат от ножа, и после със смел скок се метна на коня на огелаласа, сграбчвайки индианеца, за да притисне и двете му ръце към тялото. Вождът силно изрева от гняв. Опита се да освободи ръцете си, но това не му се удаде, защото Франк се беше вкопчил в него с все сила.
— Само така! — извика Джими. — Не го пускай! Идвам.
— Ама побързай! Съвсем не е лесно да смачкаш кокалите на такъв обесник!
Всичко се бе разиграло светкавично, много по-бързо, отколкото може да бъде описано. В десницата си огелаласът държеше ножа, а лявата му ръка стискаше юздите на коня на Бауман. Той се опитваше да се изправи на стремената, извиваше се наляво и надясно, но напразно. Въпреки големите си усилия вождът не успя да се освободи от прегръдката на Франк.
Бауман беше вързан и не можеше да направи нищо за собственото си освобождение. Но той окуражаваше Франк да се държи. Макар че се задъхваше от напрежение, дребосъкът отговори:
— Добре, добре! Обвил съм се около него като някоя боа конструктор и няма да разхлабя хватката си, докато не ми се пръснат белите дробове.
Огелаласът не беше вече в състояние да контролира коня си. Той забави своя бяг. По този начин Джими успя да го догони. И Дейви се приближи. Дебелия насочи коня си към Бауман и с ножа на Боб разряза ремъците.
— Хей, спечелихме! — извика му той на немски. — Измъкнете юздите от ръката на индианеца!
Бауман се опита да го стори, но бе останал без сили. Джими понечи да му даде ножа, но не успя, защото трима от бягащите пред тях сиуси бяха забелязали в какво положение се намираше вождът им. Двама от тях се нахвърлиха като бесни върху Джими, а третият се накани да връхлети върху Франк, чиито ръце не бяха свободни, за да се защити. В този миг Дейви нанесе юмручен удар между ушите на мулето си и то се понесе напред като пощръкляло, докато най-сетне се озова до третия индианец. Дейви го сграбчи за яката на ловния му елек, смъкна го от седлото и го запрати на земята.
— Ура! Ура! — извика Хобъл Франк. — Това се казва помощ в последния миг! Но я сега пипни бързо и вожда за яката, защото аз самият не мога да го сторя!
— Веднага! — отговори Дългия. Той протегна двете си ръце към индианеца, за да го свали от седлото. Но ето че точно пред тях се разнесе толкова страшен гръм, че някои от изплашените коне отскочиха настрани, а други пък се сблъскаха един с друг. С големи усилия Дейви се задържа на седлото. Джими, който трябваше да напрегне всичките си сили, за да отблъсне нападението на двамата червенокожи, изхвръкна от коня. Същата участ сполетя и Ловеца на мечки Бауман.
Хаотично обърканата група ездачи се беше озовала вече пред Устата на ада. Водният стълб бе изчезнал и придружен от страховит тътен, подплашил конете, сега изригваше калният фонтан. Далеч настрани полетяха парчета гореща и мръсна маса.
От уплаха жребецът на вожда беше приклекнал на задните си крака, но сега отново се окопити и се понесе наляво към реката тъкмо в онзи миг, когато Олд Шетърхенд настигна групата от търкалящи се по земята конници.