— Да, наистина беше ужасно! Тогава баща ми боледува дълго време и най-близкият ни съсед изпрати един човек да го наглежда и да се грижи за мен. Но после, щом татко оздравя, ние напуснахме онази местност и… станахме ловци на мечки. Научеше ли баща ми, че нейде се е мярнала някоя мечка, за него нямаше ни сън, ни покой, докато не я застреля или не я намушка с ножа си. А аз… е, мога да ви кажа, че и аз вече съм направил своето, за да бъде отмъстена нещастната ми малка сестричка. Вярно, че отначало сърцето ми започваше лудо да бие в гърдите, щом насочех дулото си към някоя мечка. Но аз имам талисман, който ме закриля, тъй че заставам спокоен срещу всяка гризли, сякаш трябва да застрелям миеща мечка.
— Талисман ли? — попита Дейви. — Ха! Няма такива неща. Млади човече, не вярвай на подобни глупости! Това е прегрешение спрямо първата божия заповед!
— Не е, понеже моят талисман не е такъв, за какъвто го мислиш. Я го погледни! Виси ей там, под Библията.
Той посочи към стената, където на малка поличка лежеше голяма стара Библия. Под нея на едно забито колче висеше парче дърво, дълго около пръст и половина и дебело около пръст.
Ясно се виждаше, че горната му част трябваше да представлява глава.
— Хмм! — промърмори Дейви, който много строго държеше на своята вяра. — Да не би туй нещо да представлява някой идол, а?
— Не, аз не съм езичник. Това е дървената кукла, която на времето бях издялал на моето сестриче, за да си играе. Запазих я като спомен за онези страшни мигове и винаги когато придружавам татко на лов за мечки, я окачвам на врата си. Застраши ли ме опасност, докосвам куклата с ръка и… с мечката е свършено! Можеш да бъдеш сигурен!
Дълбоко покъртен, Джими сложи ръка върху рамото му и каза:
— Мартин, ти си храбро и добро момче. Приеми, че съм твой приятел и няма да се излъжеш! Колкото е голям коремът ми, толкова голямо е доверието, което можеш да имаш в мен. Ще ти го докажа!
4. глава
Олд Шетърхенд
Следобеда на четвъртия ден от тръгването им шестимата конници оставиха зад гърба си областта на южните извори на Паудър Ривър.
И до ден-днешен земите, простиращи се от Мисури до Скалистите планини, се смятат за едни от най-негостоприемните области на Съединените щати. Тези райони са заети почти изцяло от пусти прерии без никакви дървета, където ловецът често трябва да язди дълго време, за да намери някой храст или извор. На запад теренът постепенно се издига. Първо се образуват леки възвишения, а после и хълмове, които стават все по-високи, непристъпни и насечени, колкото се отива по на запад. Обаче липсата на дървета и вода остава. Ето защо индианците наричат областта в средата на щата Уайоминг Мака-це-шича, а белите са й дали името Bad Lands. И двете наименования означават едно и също, а именно приблизително „зла, лоша земя“.
Земите стават по-хубави по-нататък, на север, където се намират изворните райони на реките Шайен, Паудър, Тънг и Биг Хорн. Тревата е по-сочна, храстите се сплитат в обширни гъсталаци и най-сетне кракът на уестмъна започва да крачи дори и под сенките на столетни великани.
Югозападно от Уайоминг се намират ловните полета на шошоните, наречени от индианците змии, източно са ловните полета на сиусите, а южно — на шайените и арапахите. Всяко племе се разделя по-нататък на по-малки племенни групи и понеже всяко от тях върви по свои собствени пътища, никак не е чудно, че между тях мирът и войната се редуват непрекъснато. И ако някой път червенокожият се покаже склонен към по-продължително спокойствие, тогава се появява бледоликият и с все по-крути средства го подстрекава дотогава, докато индианецът отново изрови бойната секира и пак започне да се бие. Това обяснява факта, че там, където се събират границите на пасищата на толкова много различни племена и племенни групи, сигурността на отделния човек е твърде под въпрос, дори във висша степен застрашена. Шошоните или индианците змии са били винаги върли врагове на сиусите, ето защо земите, простиращи се на юг от Йелоустоун Ривър по посока към планините Биг Хорн, много често са били напоявани с кръвта на червенокожи и бледолики мъже.
Всичко това бе известно на Дебелия Джими и Дългия Дейви, които грижливо се стараеха да избягват всяка среща с индианци, независимо от племенната им принадлежност.
Бяха оставил Вокаде да язди начело, понеже вече беше препускал на отиване по същия път. Сега той бе въоръжен с карабина, а по пояса му висяха няколко торбички с всички онези дреболии, които са така необходими за прерийния ловец. Дебелия яздеше високата си кранта, а Дейви бе провесил безкрайно дългите си крака от двете страни на малкото си опърничаво муле, което от време на време напразно повтаряше своя познат опит да хвърли ездача си на земята. В такъв случай Дейви трябваше според необходимостта в момента само да опре левия или десния си крак в земята, за да получи здрава опора. Седнал върху животното си, той приличаше на онези обитатели на австралийските острови, които поставят балансьори на своите тесни и опасни лодки и по тази причина никога не могат да се преобърнат. „Балансьорите“ на Дейви бяха собствените му два крака.