— Кой ви каза?
— Самият Бауман. Преди доста време бяхме за малко заедно. Къде е той сега? У дома си ли? Струва ми се, че къщата му беше на около четири дена път оттук, нали?
— Точно така. Обаче той не е там. Попаднал е в ръцете на огелаласите и ние тръгнахме на път, за да видим какво можем да направим за него.
— Вие ме плашите! Какво се е случило?
— Недалеч оттук до Девилс Хед. Отвлекли са го към Йелоустоун заедно с петимата му спътници, за да го убият на гроба на Злия огън.
Непознатият наостри уши.
— Сигурно за отмъщение? — попита той.
— Да, разбира се. Чували ли сте някога за Олд Шетърхенд?
— Да, мисля че си спомням това име. — При тези думи по устните му заигра особена усмивка.
— Той е убил Злия огън заедно с други двама сиуси. Огелаласите тръгнали на път, за да посетят трите гроба, и Бауман попаднал в ръцете им.
— Как го научихте?
Франк започна да разказва за Вокаде и за всичко, което се беше случило от появяването на този млад индианец. Непознатият го изслуша много внимателно и сериозно. Само от време на време, когато Хобъл Франк твърде много се увличаше в своя роден диалект, по лицето му пробягваше усмивка. Щом разказът свърши, той каза:
— Желая ви сполука от цялото си сърце. Особено ме интересува младият Мартин Бауман. Може би някой път ще успея да го видя.
— Това може да стане много лесно — обади се Джими. — Необходимо е само да дойдете с нас. Но къде е конят ви?
— Ей тук наблизо. Оставих го само за няколко минути, за да ви огледам, докато минавахте покрай храстите.
— Та нима забелязахте идването ни?
— Разбира се. Видях ви още преди половин час, когато бяхте спрели да се съветвате за чудовищната следа.
— Как? Какво знаете за нея?
— Нищо друго, освен че е моята собствена диря.
— Какво? Вашата ли? По дяволите! Значи вие сте онзи, който ни води за носа.
— Наистина ли се оставихте да ви заблудя? Изпитвам голямо задоволство, че съм успял да скроя такъв номер на един уестмън като Дебелия Джими. Обаче номерът не беше подготвен за вас, а за съвсем други хора.
Дебелия, изглежда, съвсем не знаеше какво да мисли за непознатия. Поклащайки глава, той го огледа от глава до пети, а после зададе въпроса:
— Кой сте вие всъщност?
Другият се разсмя развеселен и отвърна:
— Веднага забелязахте, че съм новак в Далечния запад, нали?
— Да. От пръв поглед личи, че сте grenflsh45. С вашата лъскава пушчица спокойно можете да стреляте по врабци, а дрехите и цялото ви снаряжение са купени сигурно едва преди няколко дена. Несъмнено сте тук с голяма компания — някоя група от неделни ловци. Къде слязохте от влака?
— В Сент Луис.
— Какво? Толкова далеч на изток? Невъзможно! От колко време се намирате тук, в Запада?
— Този път съм от осем месеца.
— Моля ви, не ми се сърдете, но никой няма да ви повярва! Обзалагам се, че сте учител или професор и сте тръгнали на коне с някои ваши другари, за да събирате наоколо растения, камъни и пеперуди. Нека ви дам един добър съвет: незабавно си плюйте на петите! Тази местност не е място за вас! Тук животът виси на косъм не ежечасно, а ежеминутно. Дори и не знаете каква опасност е надвиснала над вас.
— О, знам много добре! Например наблизо лагеруват над четиридесет индианци от племето шошони.
— Heavens! Истина ли е? Сега вече действително не знам какво да мисля за вас!
— Помислете си, че и на тези червенокожи мога също така успешно да скроя някой номер, както го скроих и на вас. Срещал съм се вече с не един добър уестмън, който се е лъгал в преценката си за мене, понеже ме е мерил с тукашния аршин. Елате, моля!
Непознатият се обърна и бавно закрачи навътре между храстите. Двамата го последваха, водейки конете си за юздите. Не след дълго наближиха великолепен бор, висок може би повече от тридесет метра — една голяма рядкост за тези дървета. До него стоеше кон, чудесен вран жребец с червени ноздри и дълга грива, накъдрена на темето му по онзи начин, който сред индианците е сигурен признак за превъзходни качества. Седлото и оглавника бяха изработени по индиански маниер. Зад седлото беше закрепена гумирана мушама. От единия от кобурите на седлото се подаваше калъф на далекоглед. На земята лежеше тежък двуцевен мечкоубиец. Щом Джими съзря тази пушка, той направи няколко бързи крачки, вдигна я, огледа я и извика:
— Тази пушка е… тя е… ах, никога не съм я виждал досега, но веднага я разпознах! Този мечкоубиец и Сребърната карабина на вожда на апачите Винету са най-прочутите пушки на Запада. Мечкоубиецът е собственост на…