— Винету ще продължи да язди сам напред — заяви той. — Нека моите братя ме следват само ходом и избягват какъвто и да било шум. Ще правят всичко, което им нареди Олд Шетърхенд.
Той слезе на земята и известно време се занимава с копитата на коня си. После отново го яхна и подкара. Стъпките му прозвучаха толкова тихо и глухо, сякаш някой удряше с юмрук по земята. Останалите го последваха малко по-бавно.
— Какво направи Винету? — попита Дейви.
— Не видяхте ли как му подадох тръстиковите „обувки“, докато яздехме един до друг? — отвърна Олд Шетърхенд. — Сложи ги на своя жребец, за да не го чуят, а и той самият да може да чува по-добре.
— Какво му е дошло на ум?
— Шошоните, пленили вашите спътници, не се досетиха, че не е изключено двамата бели да имат нейде наблизо приятели. Обаче Смелия бик, вождът, е по-умен и по-предпазлив от воините си. Той ще си каже, че двама ловци няма да се осмелят да навлязат сами в тази опасна местност, и е възможно допълнително да изпрати съгледвачи.
— Ха! Това би било безполезно начинание. Как ли ще ни открият в подобна тъмнина? Те не знаят къде се намираме и не могат да видят следите ни.
— Мистър Дейви, вашето име минава за име на добър уестмън, ето защо не мога да не се учудя на думите ви. Намираме се сред ловните полета и пасищата на шошоните. Следователно местността им е добре позната.
— Естествено.
— Е, направете си следващото заключение! Нима предпазливи ловци биха бивакували на открито тук сред пясъците на някогашното езеро?
— В никакъв случай. Ще навлязат в планината.
— Значи ще нощуват в някоя долина или клисура. Но обиколете ако щете цялата местност, пак няма да намерите друг пролом в планината освен коритото на пресъхналия поток, по което са вървели шошоните и където вие се бяхте настанили да лагерувате. Следователно само там трябва да бъдете търсени.
— Дявол да го вземе! Прав сте, сър!
— Но има и още нещо. Спътниците се разделят само за съвсем кратко време в местности като тази. От това следва, че не може да се намирате далеч от Джими и Франк. Значи бивакът ви несъмнено се намира недалеч оттук в клисурата, а тъй като там има и странични клисури, които всеки разумен уестмън ще предпочете пред главната клисура като място за нощуване, шошоните ще знаят много добре приблизителното място на вашия лагер. Но това е известно на Винету. Ето защо той избърза напред, за да предотврати откриването ни от предполагаемите съгледвачи.
Дейви изръмжа полувисоко под носа си, а после рече:
— Дотук добре, сър! Но все пак начинанието на апача ми се струва доста безнадеждно. Та как ще му се удаде да забележи евентуални съгледвачи в тази тъмнина, и то без те да го видят или поне чуят?
— Не бива да задавате подобни въпроси, когато става въпрос за Винету. Първо, той има отличен кон, великолепно дресиран. Така например при входа на страничната клисура той недвусмислено ни показа, че се намирате в нея. И сега още отдалече ще предупреди господаря си за приближаването на всяко друго живо същество, още повече че Винету язди срещу вятъра. Второ, вие просто не познавате апача. Сетивата му са изострени като сетивата на дивите животни, а онова, което те не могат да му подскажат, той ще забележи благодарение (нека го наречем така) на онова своеобразно шесто чувство, което притежават само хората, отрасли от деца в дивите гори и планини. То е особен вид предчувствие, особен вид инстинкт, на който Винету може да разчита със същата сигурност, с която разчита и на очите си.
— Хмм, и у мен има нещичко от този инстинкт.
— И аз го имам. Но в това отношение не можем да се сравняваме с Винету. Не бива да забравяте също така, че неговият кон е „обут“, докато шошоните, ако наистина неколцина от тях се отправят насам, едва ли ще са в състояние да избягват силния конски тропот. Те ще продължат да се промъкват пеша едва когато навлязат в клисурата.
— Хмм, след като обяснихте всичко това по такъв начин, човек не може да не се съгласи с вас. Откровено ще ви кажа, че доста съм видял и патил и съм скроявал номера на не един хитрец. Затова винаги съм мислил, че съм голям умник. Но сега ме карате да се срамувам. Винету каза преди малко да се подчиняваме на разпоредбите ви и при тези думи нещо започна леко да ме човърка отвътре. Сега обаче признавам, че е имал право. Вие двамата ни превъзхождате неимоверно много и в бъдеще с удоволствие ще гледаме на вас като на наш предводител.
— Винету съвсем не е имал предвид това. Нямам намерение да си присвоявам някакви особени права. Всеки ще подпомага останалите със своите дарби и своя опит и никой няма да предприема нещо без съгласието на другите. Така трябва да бъде, така и ще постъпваме!