— Броили ли са моите братя зимите, които е преживял Вокаде? Той знае добре какво върши и познава тази диря, тъй като в нея има и отпечатъци от неговите крака. Тук той лагерува със сиусите огелала, преди те да го изпратят да търси вигвамите на шошоните. Оттук са тръгнали несъмнено право на запад, за да се доберат до реката на Големия рог и сигурно са оставили на Вокаде знаци, с чиято помощ да съумее бързо да ги последва.
На мястото, където бяха спрели, се виждаха следи, показващи, че преди няколко дни тук бе лагерувал многоброен конен отряд. Обаче само опитно око можеше да ги различи. Изпомачканата трева отново се бе изправила напълно, но от близките храсти липсваха връхчетата на клонките, изядени от конете. След обяснението на Вокаде вече изглеждаше безпредметно да се бавят повече на това място. Вярно, че слънцето се намираше в зенита си, следователно бе настъпило най-горещото време на деня и конете се нуждаеха от кратка почивка, но въпреки всичко не искаха да им я разрешат, преди да намерят вода.
Равният досега терен започна постепенно да се издига. Отпред, отляво и отдясно все повече се приближаваха дълги планински хребети. Конниците навлязоха в широка клисура, която се провираше между възвишенията. По нея растеше описаната висока трева, но вече все по-често започнаха да се показват храсталаци и ниски дървета. Отначало имаше само видове с твърда дървесина, но после се появиха и по-жилави — например подобните на храсти балсамови тополи, които, изглежда, не достигат големината на истински дървета, както и диви круши от онзи сорт, наричан от американците „Spiked hawthorn“65.
Все по-често се срещаха и дърветата, които дотогава бяха виждали само тук-там: бял ясен, кестени, особен вид бряст, дъбове макрокарпа, липи и други дървесни видове, по чиито стебла се виеше вълчата ябълка със своите кървавочервени цветове.
След като зад едно възвишение пътят им изви рязко на север, конниците забелязаха пред себе си планини, покрити вече с гъсти гори. Там сигурно имаше вода. Едно срещу друго се издигаха две възвишения с доста стръмни и силно пресечени склонове. Между възвишенията се провираше тясна клисура, по дъното на която тихо бълбукаше поточе. Дали трябваше да завият в нея, или да продължат в досегашната си посока?
Острият поглед на Олд Шетърхенд огледа края на гората. Скоро той доволно кимна, сякаш на себе си, и каза:
— Пътят ни води ей оттук наляво през клисурата.
— Защо? — зачуди се Дългия Дейви.
— Не виждаш ли боровия клон, забит на стеблото на липата?
— Ау, сър. Наистина бие на очи, че на едно широколистно дърво расте клон от иглолистно.
— Това е знак за Вокаде. Сиусите са го поставили на липата така, че да сочи навътре в клисурата. Значи са се отправили в тази посока и ми се струва, че ще се натъкнем на още доста подобни пътеуказатели. И така, напред!
След като бе хвърлил кратък поглед към липата, Винету мълчаливо беше отминал напред. Такъв му беше характерът. Имаше обичай да действа, без много да говори.
След кратко разстояние се откри подходящо за бивакуване място. Тук спряха. Имаше вода, сянка и превъзходна паша за конете. Ездачите слязоха от седлата и дадоха възможност на животните да пасат. Шошоните бяха обилно запасени със сушено месо, а пък белите все още имаха от хранителните провизии, които бяха взели от блокхауза на Ловеца на мечки. Нахраниха се, а после някои от мъжете легнаха в тревата, за да подремнат, докато други насядаха на групи, за да поприказват.
Най-неспокоен от всички беше негърът Боб. Тъй като се беше разранил от ездата, ожулените места го боляха.
— Масер Боб съм болен, много болен — вайкаше се той. — Масер Боб нямат вече своя кожа по крака. Всичка кожа липсва и сега панталон залепнал за крака и толкова боли масер Боб. Но кой виновен за това? Сиуси. Щом масер Боб намерят сиуси, той всички избият, докато те повече не могат бъдат жив. Масер Боб не могат ни язди, ни седи, ни стои, ни лежи. То сякаш има жар по крака на масер Боб.
— За това има лек — обади се Мартин Бауман. — Потърси си colt’sfoot66 и наложи раните с листата му.
— Ама къде растат coltsfoot?
— Предимно покрай горите. Не е изключено да го намериш тъкмо тук.
— Ама масер Боб не познава туй растение. Как той ще намерят?
— Ела! Ще ти помогна.
Двамата се наканиха да се отдалечат. Джими чу разговора им и ги предупреди:
— Вземете си пушките! Тук човек никога не знае какво ще му донесе следващият миг.
Мартин безмълвно взе оръжието си, негърът също нарами карабината си.
— Yes! — каза той. — Масер Боб също вземат свой райфъл. Ако дойде сиус или див животно, той веднага стрелят всичко, за да защитят свой млад масса Мартин. Come on!67