— Предайте се, иначе вие ще бъдете избити! Я се огледай на всички страни! Само един знак от мен и към малобройния ти отряд ще полетят пет пъти по десет куршума.
— Много смърдящи койоти убиват и най-силния бизон. Какво щяха да представляват твоите кучета пред моите воини, ако не ни бяхте обградили? Само аз щях да смачкам половината от тях.
Великанът измъкна тежкия си томахок и застрашително го размаха.
— А аз сам щях да изпратя целия ти отряд във Вечните ловни полета! — отговори спокойно Олд Шетърхенд.
— Да не би името ти да е Идатанг96?
— Не се бия с името си, а със своята ръка. Погледът на упсарока се проясни.
— Искаш ли да го докажеш, когато се биеш с мен?
— Не ме е страх от теб, а празните ти думи ме карат да се смея!
— Почакай само, докато говоря с моите воини! После ще разбереш дали Ойтике-ейакучин-вакон само приказва, без да действа.
Той се обърна към хората си и поде тих разговор с неколцина от тях. След това отново се приближи към Олд Шетърхенд и попита:
— Знаеш ли какво означава му-мова?
— Знам.
— Добре! Ние се нуждаем от скалпове за амулети. Четирима мъже ще участват в „му-мова“ — ти ще се биеш с мене, а един от твоите червенокожи — с някой от воините ми. Победим ли ние, ще ви убием и складираме всичките. А победите ли вие, тогава вземете ни скалповете и живота. Ще намериш ли смелост?
Упсарокът изговори въпроса си подигравателно. Олд Шетърхенд му отговори усмихнато:
— Готов съм. Сложи дланта си в моята в знак, че думите ти важат!
Той му протегна ръка. Великанът не беше очаквал подобно нещо и неволно се поколеба.
„Му-мова“ е израз, взет от езика на племето юта, и дословно означава „ръка за дърво“. Този вид борба се счита от някои племена за нещо като съд божи. Едната от ръцете на двамата мъже се завързва с единия край на дълъг и дебел кожен ремък, а другият му край се увива и закрепя около ствола на някое дърво така, че да имат възможността да се движат в кръг около дънера. В другата си ръка мъжете получават уговореното оръжие — томахок или нож. Тъй като двамата трябва да са гърди срещу гърди, на единия от тях е вързана десницата, а на другия лявата ръка. Значи обикновено преимуществото е на страната на онзи, чиято десница остава свободна за водене на боя. Обикновено по време на тази ужасна схватка противниците бавно и продължително си режат и разкъсват месата и тя завършва едва със смъртта на някой от тях.
Човекът без име преодоля смайването си и подаде ръка на белия с думите:
— Съгласен съм! Взаимно си обещаваме: никоя от страните, чиито воини паднат мъртви, не бива да се противи да бъде избита. А победи ли от всяка страна по един човек, тогава схватката трябва да се доведе докрай от двамата победители.
Олд Шетърхенд прозря мислите му, защото, ако се съдеше по телосложението, можеше да се очаква, че „Храбреца, който търси амулет“, щеше да победи не само първия път, а и в решителния краен двубой, в случай че другият упсарок падне убит. Въпреки това ловецът отговори:
— Съгласен! А за да бъдеш съвсем сигурен, че ще спазим условията, ще изпушим лулата на клетвата.
При тези думи той посочи украсената с кожички на колибри лула на мира, която висеше на врата му.
— Да, ще я изпушим — потвърди великанът и по острите черти на лицето му се плъзна злобна и подигравателна усмивка, но лулата на клетвата няма да бъде лула на мира, защото ще се бием, а след двубоите вашите скалпове ще украсят свещените пръчки на жреца, а месата ви ще бъдат разкъсани и изядени от лешоядите.
— Нека преди това видим дали юмруците ти са също така силни и храбри като твоите думи — подметна Олд Шетърхенд.
— Ойтике-ейакучин-вакон не е побеждаван никога досега — отвърна гордо упсарокът.
— Но нали е допуснал да му откраднат амулета! Ако днес погледът му не е по-остър от тогава, моят скалп ще си остане на мястото.
Тази забележка бе твърде остра и веднага ръката на червенокожия отново посегна към оръжието, обаче Олд Шетърхенд само повдигна рамене и го предупреди:
— Я остави! И без това скоро ще можеш да покажеш колко си храбър. А сега нека потърсим място, което да е подходящо за провеждането на „му-мова“. Моите братя ще доведат конете си, а упсароките ще яздят между нас като пленници.
Той направи знак на Винету и апачът се върна с отряда си до онова място, където беше оставил конете. Щом те се появиха, яздейки, и другият отряд отиде да си вземе конете. По такъв начин индианците врани нито за миг не останаха без надзор и им беше невъзможно да избягат. След това цялата колона потегли.