С тих глас Олд Шетърхенд бе дал на своите хора нареждането да не издават неговото име, нито пък името на Винету. На първо време упсароките не биваше да знаят с какви противници си имат работа. Докато бяха убедени, че ще излязат победители от предстоящите двубои, те навярно нямаше да предприемат никакви враждебни действия срещу постигнатото споразумение.
Дебелия Джими яздеше до Олд Шетърхенд. Той не беше съвсем съгласен с неговото поведение.
— Не ми се сърди, сър, че ще изразя някои мои опасения — започна той. — Ти се държа към тези червенокожи напълно почтено. Но подобно отношение едва ли е подходящо.
— Защо не? Да не би да мислиш, че индианецът не умее да разбере или да оцени благородството? Срещал съм доста червенокожи, които биха могли да служат за пример на белите.
— Може и да е така, но на тези индианци врани човек просто няма как да се довери. Те искат да имат нови амулети, а в такъв случай не бива да се очаква от тяхна страна някаква тактичност или съобразяване. Така хубаво ни бяха паднали в ръцете! Не можеха да мръднат ни напред, ни назад. Нямаше да ни струва никакво усилие да ги пречукаме — все едно, че духаш свещ. А сега те принудиха да се захванеш с тази дяволска „му-мова“ и кой може да ти гарантира, че онзи великан няма да те смачка или наръга?
— Ха! Ти иначе не си толкова кръвожаден човек. За нас щеше да бъде голям позор, ако ги бяхме изпозастреляли, след като ги бяхме подмамили в една клопка, където те нито можеха да се движат, нито да се защитават. Превъзходството ни бе твърде голямо. При това да не говорим, че сме християни.
— Хмм! Че си прав, прав си — и от християнска гледна точка, и от общочовешка. Но нима щеше да е необходимо да ги избиваме? Можехме да ги принудим да се предадат и тогава щяхме да имаме възможността да сключим с тях някое мирно споразумение.
— Те нямаше да се предадат именно защото търсят амулети. Сражението щеше да бъде неизбежно. И понеже нямам намерение да избивам хора, на които Бог е дал същите права като на мене, то аз предпочетох да се съглася с предложението на великана, когото впрочем познавам.
— Какво? Познаваш този тип?
— Да. Може би си спомняш все още забележката, която направих, когато минавахме покрай Хълма на костенурката? Разказах ви, че преди време там лагерувах заедно с воина на упсароките Шунктанка. Той ме запозна с много неща от живота на племето си. С голяма гордост спомена и за своя прочут брат Канте-пе-та, което означава Огнено сърце.
— Да не е имал предвид известния жрец на враните?
— Да. Разказа ми за подвизите на брат си и ми го описа като истински великан, на когото липсвало лявото ухо. Някога си в битка със сиу-огелаласите Канте-пе-та получил удар с томахок, който му отсякъл ухото и се забил дълбоко в рамото му. А я погледни сега този исполински упсарок! Липсва му лявото ухо и по начина, по който държи лявата си ръка, се вижда, че някога си е бил раняван в рамото.
— Behold! Наистина изключителна среща! Но в такъв случай ме хваща страх за тебе, сър. Вярно, че си най-големият юначага, когото съм срещал, но този Канте-пе-та наистина още не е побеждаван. Несъмнено те превъзхожда по физическа сила, а от друга страна, убеден съм, че по отношение на ловкостта не би могъл да се мери с теб. Но щом едната ви ръка ще бъде завързана с ремък за дървото, тогава вероятно всичко ще се реши от силата, а не от ловкостта.
— Е, ами щом си толкова загрижен за мен — засмя се Олд Шетърхенд, — тогава има едно много просто средство, което ще ме спаси от сигурна гибел.
— Кое е то?
— Ти да мериш сили с враната на мое място.
— Heigh-ho! И през ум не ми минава подобна мисъл! Иначе нервната ми система не е особено нежна, обаче да се втурна право в ръцете на смъртта — не, това не ми е по вкуса. И впрочем, сър, нека кой каквото си е надробил, това да сърба, и то с голямо блаженство. Пожелавам ти от цялото си сърце добър апетит!
С тези думи Джими дръпна юздите на коня си и изостана на няколко метра, за да не би отново да получи подобно неприятно предложение. Винету приближи своя Илчи към Олд Шетърхенд и зае мястото на Дебелия.
— Моят брат Шарли позна Канте-пе-та, жреца на упсароките, нали? — осведоми се той.
— Да — кимна ловецът. — Очите на моя червенокож брат са били също така бдителни като моите.
— Враната има само едно ухо. Никога досега Винету не е виждал лицето й, но Храбреца, който търси амулет, не може да заблуди вожда на апачите. Винету чу разговора между враната и неговия брат Шарли и е готов за борба.
— Аз наистина разчитах на вожда на апачите, защото не исках да поверявам на никой друг тази отговорна задача, която е за нас и въпрос на чест.