— Хайде, започвай! — подкани го упсарокът. — Предоставям ти първия удар. Три удара само ще отбивам, но после ще паднеш от моя първи удар.
Олд Шетърхенд се изсмя. Той заби ножа си в стеблото на липата и отговори:
— А аз се отказвам от оръжието си изцяло. Въпреки това ти ще паднеш веднага при първата ми атака. Нямаме време за разиграване на продължителни сцени. И така, внимавай, защото започвам!
Той вдигна ръка, готов за удар, и се втурна към противника. Червенокожият се поддаде на този финт и замахна с ножа си към ловеца. Но белият светкавично се дръпна назад, така че ударът не достигна целта си. Последва ново мигновено движение на Олд Шетърхенд и… юмрукът му улучи слепоочието на противника. Великанът се олюля и после шумно се стовари на земята.
— Ойтике-ейакучин-вакон лежи на земята с цялото си тяло!
Кой победи? — извика Олд Шетърхенд.
Ако преди, когато Стократния гръм беше повален, упсароките бяха останали спокойни, то сега те нададоха такъв рев, който излизаше сякаш от животински гърла. Но другата група избухна в силни и радостни крясъци.
Олд Шетърхенд измъкна ножа си от дървото и преряза своя ремък. Белите ловци се приближиха до него, за да го поздравят. И шошоните започнаха да възхваляват двамата победители, но същевременно побързаха да се доберат до оръжията си, за да предотвратят всякакъв опит за съпротива от страна на упсароките. А те междувременно бяха замлъкнали и сега се отправиха към мястото, където беше седнал Стократния гръм, и безмълвно насядаха около него. Към тях се присъедини дори и онзи индианец, който бе стоял на пост край оръжията, макар че нямаше да му бъде много трудно да се метне на някой от конете и да избяга.
Олд Шетърхенд отново се приближи до Храбреца, който търси амулет. Тъкмо в този момент червенокожият идваше в съзнание. Той отвори очи и видя как неговият победител разряза ремъка му. Бе необходимо известно време, докато индианецът схване положението. След това веднага скочи на крака. Погледът му, втренчен в Олд Шетърхенд, беше направо неописуем. Очите му, изглежда, всеки миг щяха да изскочат от орбитите си, а гласът му прозвуча дрезгаво, когато, заеквайки, той попита:
— Аз… лежах… на… земята! Ти… победи ли ме? — Да! Нима не определи ти самият условието, че за победен ще се смята онзи, който се намери на земята, легнал с цялото си тяло?
Червенокожият се огледа от глава до пети. В изражението му се четеше най-голяма уплаха.
— Но аз не съм ранен! — възкликна той. — Значи ти си ме повалил само с юмрука си?
— Да — усмихна се Олд Шетърхенд. — Надявам се, че няма да ми се разсърдиш.
Погледът, който упсарокът хвърли към своите хора, бе изпълнен с безпомощна обърканост. После чертите на лицето му придобиха израза на безмълвно отчаяние.
— По-добре да беше ме убил! — простена той. — Великият дух ни е изоставил, защото ни бяха откраднати свещените амулети. Никога няма да отидем във Вечните ловни полета! Защо жените на бащите ни не са умрели, преди да сме се родили!
Предводителят на упсароките, който до преди малко беше толкова горд и уверен в победата си, се отправи, олюлявайки се, към своите хора, но се обърна още веднъж и попита:
— Ще ни разрешите ли, преди да ни убиете, да изпеем песента на смъртта?
— Преди да ти отговоря, искам да ти задам един въпрос. Ела! — Олд Шетърхенд го отведе при упсароките, посочи към Стократния гръм и попита: — Сърдиш ли се все още на този воин?
— Не. Той не можеше да стори друго. Великият дух пожела така. Ние изгубихме свещените си амулети.
— Ще ги получите обратно или пък ще се сдобиете с много по-хубави.
Всички упсароки го погледнаха учудено.
— Къде ли ще ги намерим? — попита предводителят им. — Да не би тук, където ще трябва да умрем? Или във Вечните ловни полета, в които вече съвсем няма да можем да отидем, тъй като сега ще изгубим и скалповете си?
— Ще ви оставим и скалповете, и живота. Вие щяхте да ни убиете, ако ни бяхте победили, но ние само привидно се съгласихме с условията ви. Ние сме християни и не убиваме. Изправете се! Вървете да си вземете оръжията и конете! Свободни сте и можете да яздите накъдето пожелаете!
Обаче никой от тях не се помръдна, за да последва подканата му.
— Казваш тези думи само като начало на мъките, с които ще ни изтезавате — отвърна Човека без име. — Но ние ще понесем всичко, без от устата ни да се изтръгнат някакви вопли.
— Лъжеш се. Говоря сериозно. Бойната секира между упсароките и воините на шошоните е заровена. Канте-пе-та, прочутият жрец на упсароките е наш приятел. Може безпрепятствено да се завърне с хората си в своите вигвами.