Ето как водата се вкопала в земята. Тя разяждала всичко по-меко, издълбавала скалите все по-надълбоко и по-надълбоко и така се образували великолепните каньони и водопади, които се числят към чудесата на националния парк.
Бреговете на реката, образувани от вулканична дейност, стърчат високо нагоре, силно насечени, с безбройни зъбери, издълбани от дъждовете, и имат такива форми, каквито човешкото въображение не може да си представи. На едно място ти се струва, че виждаш развалините на стар рицарски замък. Различават се празните отвори на прозорците, наблюдателната кула и мястото, където подвижният мост е висял над рова, изпълнен с вода. Недалеч се издигат стройните минарета. Обхваща те чувството, че всеки миг мюезинът трябва да се появи на викалото и да подкани правоверните към молитва. Насреща се разкрива римски театър, където някога робите християни са се борили срещу диви зверове. До театъра волно и дръзко се извисява китайска пагона, а по-нататък по течението на реката стърчи толкова внушителна тридесет и пет метрова животинска фигура, сякаш е била издигната в чест на някое божество от неизвестен праисторически народ.
И всичко това е измама. Вулканичните изригвания са дали материала, от който водата е изваяла фигурите. А онзи, който види тези чудеса на природните сили, се чувства като жалък червей в прахта и забравя всяка гордост.
Там, където реката описваше доста широка дъга на запад, имаше многобройни горещи извори, които събираха водите си и образуваха твърде голям поток. Той се виеше между високите скали и се вливаше в реката Йелоустоун. Изглежда, вече не бе възможно да се продължи напред по брега на Йелоустоун, ето защо петимата бегълци свиха наляво, за да тръгнат по течението на горещия поток.
Наоколо нямаше нито дървета, нито храсти. Всяка растителност беше измряла. Горещата вода имаше мръсен вид и вонеше на развалени яйца. Едва се издържаше. Положението не се подобри, преди да се доберат до планинските възвишения след неколкочасова уморителна езда. Тук течеше бистра прясна вода, скоро се появиха храсти, а по късно даже и дървета.
Разбира се, не можеше да става дума за истински път. Често конете трябваше с мъка да се придвижват по огромни скални късове; местността изглеждаше така, сякаш от небето се бе срутила някоя планина и бе осеяла земята с каменните си отломъци. Тези „развалини“ образуваха често толкова странни фигури, че петимата ездачи се спираха, за да разменят впечатленията си от тях. Времето си минаваше и вече бе станало пладне, а бяха изминали едва половината от пътя.
Но ето че отдалече съзряха някаква внушителна сграда. Изглежда, беше вила, строена в италиански стил, която граничеше с градина, обградена от висок зид. Петимата се спряха смаяни.
— Къща на това място край Йелоустоун! — възкликна Джими.
— Защо пък да не е възможно? — попита Франк. — Но я погледнете по-внимателно! Не е ли застанал някакъв човек пред входната й порта?
— Наистина. Поне така изглежда. Сега изчезна. Сигурно е била някаква сянка.
— Тъй ли? Но където има човешка сянка, там непременно трябва да има и някакъв човек, който да хвърля тази сянка. А изчезне ли сянката, трябва или слънцето да е изчезнало, или пък да е изчезнал онзи, който я е хвърлял. Слънцето е все още тук, следователно обесникът е офейкал. Накъде — ще научим съвсем скоро.
Бързо се приближаваха до постройката, но сега разбраха, че тя не е била издигната от човешки ръце, а е творение на природата. Мнимите стени се състояха от ослепително бял фелдшпат. Няколкото дупки можеха отдалече лесно да се вземат за прозорци. Имаше и висок отвор, приличен на врата. Ако се погледнеше през него, се виждаше нещо като двор, разделен на няколко неравномерни части от естествени каменни кулиси. В средата на двора от земята бликаше извор и студената му бистра вода изтичаше навън тъкмо през входната порта.
— Прекрасно! — издаде възхищението си Джими. — Мястото е великолепно за обедна почивка. Ще влезем ли?
— Нямам нищо против — отговори Франк, — но не знаем дали онзи хубостник, дето живее вътре, не е някой зъл човек.
— Pshaw! Излъгали сме се. За хора изобщо не може да става дума. Макар и да е излишно, преди това ще се поогледам малко наоколо.
Държейки пушката си готова за стрелба, Джими бавно премина на коня си през портата и се озърна из двора. После се извърна и помаха с ръка.
— Влизайте! Тук няма жива душа.
— Да се надяваме — обади се Франк. — Не ми се ще много да си имам работа с душите на покойниците, които водят призрачно и жалко съществование на земята.