Дейви, Мартин и Франк последваха поканата на Джими. Но предпазливият Вокаде остана на мястото си.
— Защо моят червенокож брат не идва? — попита го синът на Ловеца на мечки.
Индианецът пое предпазливо въздух през ноздрите си и отвърна:
— Нима моите братя не усещат, че мирише на коне?
— Разбира се, че трябва да мирише. Нали нашите коне са тук!
— Тази миризма идваше откъм портата още когато се спряхме пред нея.
— Тук не се вижда нито човек, нито животно, а няма оставени и никакви следи.
— Защото земята е покрита с твърд камък. Нека моите братя бъдат предпазливи!
— Няма причина за никакви опасения — заяви Джими. — Елате да огледаме първо и задната част на „двора“!
Вместо да го оставят сам да свърши тази работа и да държат пътя си за отстъпление открит, те го последваха към най-отдалечените преградени отделения, яздейки съвсем близо един до друг.
Но изведнъж се разнесе такъв вой и рев, че получиха усещането сякаш земята потрепера. Значителен брой индианци изскочиха от най-крайната част на „двора“ и само за миг четиримата непредпазливи мъже бяха обградени. Един висок, кокалест и жилест воин, който носеше на главата си отличителните знаци на вожд, извика на белите на завален английски:
— Предайте се, иначе ще ви вземем скалповете!
Четиримата изненадани схванаха, че всяка съпротива би им донесла само гибел.
— По дяволите! — процеди Джими на немски. — Напъхахме им се право в ръцете. Сиуси са, и то несъмнено онези, които искахме да подслушаме. — А като се обърна към вожда, той продължи на английски: — Да се предадем ли? Та ние не сме ви сторили нищо лошо. Приятели сме на червенокожите мъже.
— Бойната секира на сиусите огелала е насочена срещу всички бледолики — отвърна му индианецът. — Слизайте от конете и ни предайте оръжието си! Няма да чакаме.
Петдесет чифта очи бяха отправени мрачно към белите и петдесет меднокафяви ръце бяха уловили дръжките на ножовете. Дългия Дейви пръв слезе от мулето си.
— Изпълнете заповедта му! — препоръча той на спътниците си. — Трябва да спечелим време. Нашите сигурно ще дойдат да ни освободят.
Тогава останалите също скочиха на земята и предадоха оръжията си. Както вече споменахме, Вокаде не беше влязъл заедно с тях. Той видя как другарите му бяха обградени и веднага дръпна коня си настрани, за да не бъде забелязан през входа. После скочи от седлото, легна на земята и показа главата си само толкова, колкото да може да погледне в двора.
Онова, което установи, го смая. Позна вожда. Той беше Хонг-пе-те-ке. Тежкия мокасин, предводителят на сиусите огелала, от които Вокаде бе избягал. Как трябваше да постъпи? Дали да препусне обратно към езерото, за да доведе Олд Шетърхенд и хората му? Не. Дойде му една дръзка мисъл. Вокаде се метна на коня си и привидно безгрижен, го накара да влезе в двора.
Тъкмо в този миг сиусите се канеха да вържат пленниците. Конят му направи няколко крачки и спря пред тях.
— Уф! — възкликна младият индианец. — Откога воините на огелаласите завързват с ремъци ръцете на най-добрите си приятели? Тези бледолики са братя на Вокаде!
Внезапното му появяване предизвика всеобща изненада. Тежкия мокасин навъси мрачно вежди, огледа младежа с пронизителен поглед и на свой ред попита:
— Откога белите кучета са братя на огелаласите?
— Откакто спасиха живота на Вокаде.
Погледът на вожда буквално се впи в очите на Вокаде. После той го попита:
— А къде беше Вокаде досега? Защо не се завърна навреме?
— Защото беше пленен от кучетата шошони, но тези четирима бледолики се биха заради него и го спасиха. Показаха му един път, който бързо и лесно го изведе до Йелоустоун, а те самите тръгнаха с него, за да изпушат лулата на мира с Тежкия мокасин.
По лицето на вожда заигра подигравателна усмивка:
— Слез от коня и иди при твоите бели братя! — нареди му той. — Ти си наш пленник също като тях.
— Вокаде пленник на собственото си племе? Кой дава право на Тежкия мокасин да пленява един воин на своя народ?
— Той самият си дава това право. Той е предводителят в този боен поход и може да прави каквото си поиска.
В същия миг Вокаде неочаквано изправи коня си на задните крака, заби пети в слабините му и го накара бързо да се завърти около себе си на задните си копита. Огелаласите, които се бяха скупчили около него, се видяха принудени да се отдръпнат, защото жребецът енергично размаха из въздуха предните си копита. Наоколо се образува свободно пространство. Сега Вокаде метна юздите върху врата на коня, лявата му ръка се освободи и така можеше да държи пушката си готова за стрелба, след което попита: