Добраха се до тесен поток, който лъкатушеше по меката тревиста земя, и тъкмо на мястото, където се натъкнаха на него, земята беше изпогазена от конски копита. Отпечатъците им се забелязваха по протежение на потока и ясно си личеше, че тук сиусите бяха поили конете си. И така следата бе намерена отново и оттук нататък към хребета тя оставаше толкова ясна, че не беше възможно да бъде изгубена.
Нагоре не водеше някакъв открит път. Трябваше да яздят под короните на дърветата, които растяха на достатъчно голямо разстояние едно от друго, за да не представляват пречка за конниците. Но тъкмо ездата през гора е най-опасна за уестмъна. Възможно е зад най-близкото дърво да се крие някой неприятел, за чието присъствие ловецът даже и не подозира.
На огелаласите можеше много лесно да хрумне мисълта, че са преследвани. Та нали преследвачите нямаше как да разберат какви признания бяха изтръгнати от пленниците било чрез сила, било чрез лукавство. Ето защо Олд Шетърхенд изпрати напред неколцина от шошоните, които трябваше да огледат пътя и да се оттеглят обратно към главния отряд веднага щом забележат нещо подозрително.
За щастие тази предпазливост се оказа излишна. Причината се криеше в уговорката между Дебелия Джими и пленника, разпитан по-късно от вожда.
Следвайки коварните си намерения, и по време на ездата вождът не раздели пленниците с изключение на Вокаде, така че те имаха възможност да разговарят помежду си. Сиусът бе дал мълчаливото си съгласие за това, за да може неговият мним съюзник да научи от спътниците си всичко, което вождът искаше да знае. После, когато се свечери. Тежкия мокасин нареди да го отделят от другите колкото може по-незабележимо и се присъедини към него, за да го разпита. Пленникът успя изцяло да го заблуди и като последица от разговора им вождът бе счел всички предпазни мерки за излишни.
Ето защо Олд Шетърхенд и неговите индианци се добраха до планинския хребет, без да се натъкнат на някаква пречка. И тук планината бе покрита с гъста високостеблена гора, поради което погледът не можеше да проникне в долината, намираща се на отвъдната страна на хребета, макар че склонът изглеждаше доста стръмен.
Яздейки между дърветата, конниците дочуха някакъв своеобразен, глухо тътнещ шум, прекъснат скоро от рязко изсвирване, след което се разнесе свистене, подобно на звука, причиняван от изхвърлянето на излишната пара от локомотив.
— Какво е това? — попита смаяно Мо-ав, синът на жреца на шошоните.
— Сигурно някой конйонукия-ка-иб101 — осведоми го Олд Шетърхенд.
Теренът започна да се спуска надолу — отначало полегато, а после все по-стръмно, така че не беше лесно човек да се задържи върху коня. Ето защо ездачите слязоха от седлата и продължиха пеша, водейки след себе си конете за юздите.
Следите на огелаласите все още се различаваха, макар и да си личеше, че са оставени предишния ден. Бяха се спуснали вече на около стотина метра, когато гората изведнъж свърши, и то толкова внезапно, че краят й образуваше рязко очертана линия. Но малко по-нататък по течението на реката гората достигаше чак до самото дъно на долината. Сега вече изгледът над долината беше напълно открит и онова, което човешкото око можеше да забележи, бе направо удивително.
Горната част от долината на Медисън, носеща тук многозначителното име Река на огнената дупка, е може би най-поразителната местност от националния парк. Дълга много, много мили, а на места широка две, та дори и три мили, тя разполага със стотици гейзери и горещи извори. Някои от тях изхвърлят водните си струи на стотина метра височина. От безбройни пукнатини в земята излизат газове с миризма на сяра, а въздухът непрестанно е изпълнен с гореща пара.
На слънчевата светлина ярко блестят снежнобелите варовити наслойки, образуващи „капаците“ на подземните котли. На други места пък земната повърхност не се състои от здрава почва, а от гъста воняща кал, чиято температура е твърде различна. Ту тук, ту там земята внезапно се надига във формата на шапка, издува се бавно нагоре като мехур, а после се пуква, оставяйки широка бездънна яма, над която нависоко се издигат облаци пара. Тези мехури и ями изникват и изчезват ту на едно, ту на друго място. Следователно са подвижни. Тежко и горко на онзи, който попадне над някое от тези места! Миг преди това той е имал под краката си здрава почва, но ето че изведнъж земята започва да се нажежава и да се повдига. Само някой рискован скок, само светкавично бягство би могло да спаси човека в подобен случай.