— Защото така ни се харесва. Той е червенокож негодник. Тази причина ни е достатъчна.
— Отговорът ти ми стига. Вече знам, че човекът не ви е дал повод за враждебни действия. Но ще попитам и него.
— И него ли ще попиташ? — изсмя се ехидно Брейк, а спътниците му също започнаха да се кискат. — Тоя не разбира нито дума английски. Въпреки целия бой не ни е отговорил нито с една сричка.
— Вие сте го били? — възкликна Джими. — Да не сте се побъркали? Да бият индианец! А знаете ли, че това е обида, която може да бъде изкупена само с кръв?
— Нека заповяда за кръвта ни. Любопитен съм да разбера как ли ще стане тази работа.
— Щом се види свободен, ще ви го покаже.
— Никога няма да бъде свободен.
— Да не искате да го убиете?
— Не те засяга какво ще правим с него, ясно ли е? Червенокожите трябва да бъдат унищожавани, където и да ги срещне човек. Сега знаеш решението ни. Ако искаш да поговориш с негодника, преди да се чупите, нямам нищо против. Няма да те разбере, а вие двамата хич не ми приличате на хора, които могат да бъдат професори в изучаването на индианските езици. Любопитен съм да присъствам на разговора ви.
Джими презрително повдигна рамене и се обърна към индианеца.
Червенокожият лежеше с полузатворени очи и абсолютно с нищо не издаваше дали бе успял да разбере за какво бяха спорили двамата. Беше млад, може би на около осемнадесет години — също както беше казал и Дебелия. Черната му права коса беше дълга. Нищо не показваше към кое племе принадлежи. Лицето му не беше изписано с бои, а дори линията на темето му, разделяща косите на две, не бе украсена с охра или цинобър. Носеше ловна риза от мека кожа и легинси15 от кожата на елен. И ризата, и панталоните имаха по шевовете ресни, но между ресните не се виждаше нито един човешки косъм, признак, че младежът не беше убивал още никакъв неприятел. Изящно изработените мокасини бяха украсени с бодлите на бодливо свинче, както беше предположил преди това и Джими. Дълъг ловджийски нож лежеше на земята отсреща, на отвъдния бряг, където конят му вече се беше изправил и с наслаждение започна шумно да пие от водата на потока. На седлото на животното лежеше колчан за стрели, облечен в кожата на гърмяща змия, както и лък, изработен от рогата на козирог. Този лък имаше може би стойността на два-три мустанга. Това скромно въоръжение бе сигурно доказателство, че индианецът не беше дошъл в тази местност с неприятелски намерения.
В момента лицето му беше съвършено безизразно. Индианецът е твърде горд, за да показва чувствата си пред непознати, а камо ли пред врагове. Чертите му имаха все още юношеска мекота. Скулите му бяха съвсем леко изпъкнали, но това ни най-малко не пораждаше някаква несъразмерност в лицето му. Когато Джими се приближи до него, той за пръв път изцяло отвори очи. Те бяха черни като блестящи въглени. Дружелюбният им поглед се спря върху ловеца.
— Моят млад червенокож брат разбира езика на бледоликите, нали? — попита Джими на английски.
— Да — отвърна запитаният. — Откъде го знае моят по-голям бял брат?
— От погледа ти виждам, че си ни разбрал.
— Чух, че си приятел на червенокожите мъже. Аз съм твой брат.
— Ще ми каже ли моят млад брат дали има вече име? Подобен въпрос, отправен към някой по-възрастен индианец, е тежка обида, понеже който няма никакво име, все още не е доказал храбростта си чрез какъвто и да е подвиг и никой не го причислява към воините. Но имайки предвид младостта на пленника, Джими можеше да си позволи този въпрос. Въпреки всичко младежът отговори:
— Да не би моят добър брат да мисли, че съм страхлив?
— Не, но си още много млад.
— Бледоликите научиха червенокожите мъже да умират още млади. Нека моят брат разтвори ловната ми риза и ще види, че имам име.
Джими се наведе и развърза връзките на ризата. Той измъкна три пера на бойния орел, оцветени в червено.
— Нима е възможно? — възкликна той. — Все още не може да си вожд!
— He — усмихна се младежът. — Но имам правото да нося перата на NJa-сиш, защото се казвам Вокаде.
Тези две думи са от езика на манданите. Първата от тях означава „боен орел“, а с втората наричат кожата на белия бизон. Понеже белите бизони се срещат изключително рядко, убиването на това животно се счита от някои племена за нещо повече от победа над неколцина неприятели и дава правото за носене дори на перата на бойния орел. Младият индианец беше убил такъв бизон и затова беше получил името Вокаде.
Само по себе си това не беше нещо странно, обаче Дейви и Джими се учудиха, че името бе взето от езика на манданите. А манданите се считат за измрели. Ето защо дебелакът попита: