Това изящно, блестящо снежнобяло чудо на природата се беше опряло на тъмната отвесна скала и приличаше на дрехата на някое извънземно същество, изтъкана от нежни снежинки. При все това тази „дреха“ бе сътворена от същите сили, които бяха извисили грамадите от черен базалт и бяха образували в земната кора калните вулкани.
Необходимо бе само да вдигнеш поглед до върха на тази великолепна пирамида, за да разбереш веднага как е възникнала. Защото тъкмо в този миг оттам се издигна висока струя вода, която горе се разтвори във формата на гъба, а после падна наоколо като едър дъжд. Същевременно се разнесе онова бучене, което малко преди това беше озадачило Мо-ав. Водната струя бе последвана от свирещи, съскащи и стенещи пари, сякаш земята се канеше да се пръсне под напора на изригването.
Водите на гейзера бяха изградили тази пирамида. Съвсем дребните и леки съставки, издигнати от струята нагоре, се отлагаха при падането си и непрестанно продължаваха да „работят“ над това чудно образование. Горещата вода се спускаше от една тераса на друга и постепенно се охлаждаше, така че отделните басейни от горе на долу имаха все по-ниска и по-ниска температура. Долу кристалната вода преливаше най-сетне от най-ниския басейн и образуваният къс поток се вливаше в Реката на огнената дупка.
Като черен дявол до някой ангел край пирамидата с тези великолепни форми се издигаше едно тъмно образование с мръсен вид и с формата на широк вал, образуващ окръжност. Този вал се състоеше от твърда маса, а върху него бяха изваяни най-причудливи фигури от останките на вулканични скали. Като че ли детето на някой великан си беше играло тук с базалтови късове, беше ги мачкало и извивало, придавайки им най-чудновати форми, след което ги бе закрепило върху кръглия вал.
Валът имаше диаметър от около двадесетина метра и образуваше естествен ограждащ насип около голяма яма, чиято тъмна зееща паст не предвещаваше нищо добро.
Това беше кратерът на кален вулкан. Най-напред отворът му се стесняваше, а после пък отново се разширяваше, като по този начин придобиваше точната форма на пясъчен часовник.
Щом великолепният вълшебен гейзер зашумеше и забучеше, калта в съседния до него мрачен кратер започваше да се вдига. А щом горе водната струя и парата се разпръснеха и бълбукащата повърхност на калта спадаше в дълбокия отвор. Беше ясно, че гейзерът и калният вулкан се намираха в непосредствена връзка. Духовете от подземното царство отделяха материалите, които трябваше да бъдат изхвърлени на повърхността, като отвеждаха кристалната вода в гейзера, а останалите нечистотии на земните недра събираха в калната яма.
— Това е Кучапу-ант-па, Дяволската вода — каза Олд Шетърхенд, посочвайки към кратера.
Огелаласите се бяха разположили на лагер близо до ръба на калния вулкан. Можеха да се видят съвсем ясно. Даже отделните лица се различаваха добре. Конете се разхождаха насам-натам над бивака им или пък лежаха на земята и си почиваха. Нямаше какво да пасат, тъй като на това място не вирееше нито едно стръкче трева. Съвсем наблизо се намираха няколко огромни камъка, тежки стотици килограми. На тях бяха насядали пленниците, всеки пленник на отделен скален блок. Ръцете им бяха вързани на гърба, а краката им бяха стегнати с ласа за камъните в такова положение, което сигурно им причиняваше големи мъки.
Тъкмо когато вниманието на Олд Шетърхенд бе привлечено от огелаласите, между червенокожите настъпи раздвижване. Те насядаха в кръг, а в средата му зае място вождът.
Олд Шетърхенд видя Джими, Дейви, Мартин, Хобъл Франк, както и Бауман с неговите другари. Вокаде беше вързан за един голям камък настрани от тях, и то в такова положение, като че ли всичките му крайници трябваше да бъдат изкълчени. Но сега към него се приближи един от сиусите, развърза го и го отведе сред кръга от воини.
— Ще го разпитват — предположи Олд Шетърхенд. — Може би ще го съдят и след това ще искат тук да изпълнят присъдата. Много ми се ще да чуя разговора им!
Той извади далекогледа си от кобура на седлото и го насочи към огелаласите. Тъкмо в този момент и Мартин Бауман беше развързан, отведен в кръга и изправен до Вокаде. През далекогледа Олд Шетърхенд виждаше лицата на хората толкова близо пред себе си, че когато разговаряха, можеше да различи движенията на устните им.