Вождът заговори нещо на Мартин Бауман и посочи с ръка към кратера на калния вулкан. Олд Шетърхенд ясно забеляза, че Мартин пребледня като мъртвец. В същото време проехтя остър вик, какъвто може да бъде издаден само в миг на най-голям ужас. Той излезе от устата на един от пленниците — стария Бауман. Олд Шетърхенд видя как нещастният човек с всички сили с опитваше да разкъса ремъците си. Сигурно вождът бе казал нещо сатанинско…
Предишния ден след настъпването на тъмнината сиу-огелаласите се бяха изкачили на височините над Реката на огнената дупка. Бяха очаквали, че Тежкия мокасин ще нареди да бивакуват под короните на дърветата, но се оказаха излъгани. Въпреки тъмнината и тежкия път надолу вождът заповяда да се прехвърлят отвъд реката. Той познаваше местността, понеже бе идвал тук вече няколко пъти, а в главата му се беше загнездила една мисъл, по-черна и зловеща дори от калния кратер, който нейде там долу в тъмнината на нощта неспирно повдигаше с спускаше своята гадна рядка кал.
Като заслиза пръв, водейки коня си за юздата, той показваше пътя на своите хора. И пленниците трябваше да се спуснат от височините, което създаде особено големи затруднения, понеже не ги развързаха от конете. Все пак най-сетне всички достигнаха брега на реката. На това място водата на Реката на огнената дупка не беше гореща, а само топла. Можеше да се премине през нея, без някой да пострада. Всеки от конете на пленниците бе заобиколен от по двама сиуси, след което се отправиха към отсрещния бряг.
Спряха се край калния кратер. Пленниците бяха вързани за големите камъни и близо до тях бяха поставени стражи. После червенокожите налягаха на земята, без да получат от вожда си някакво обяснение защо оставаха да лагеруват тъкмо тук при вонята от кратера, на това място, където на конете им липсваше и вода, и трева.
На зазоряване животните бяха отведени на известно разстояние надолу, където, както знаеше вождът, от скалите бликаше малко чисто изворче. След завръщането на хората, погрижили се за конете, всеки един от индианците извади парче сушено бизонско месо, за да закуси. Едва сега Тежкия мокасин съвсем тихо обясни на хората си какво решение беше взел относно Вокаде и младия Бауман. Всички гледаха на Вокаде като на предател. Вярно, че той не беше признал нищо, обаче в техните очи бе вече уличен в това престъпление. Ни най-малко не ги смути и обстоятелството, че Мартин щеше да сподели участта му. Та нали всички пленници бяха обречени на смърт, а колкото по-голямо беше разнообразието при умъртвяването им, толкова по-интересно щеше да бъде за зрителите. За сиусите бе твърде важно отначало да се насладят на душевните терзания на пленниците, които те сигурно щяха да изпитат при тържественото обявяване на присъдата. Затова индианците образуваха кръг, в който най-напред изправиха Вокаде. „Съдебното дело“ се водеше на висок глас, за да могат и останалите пленници да чуят всичко, доколкото разбираха езика на огелаласите.
— Размисли ли Вокаде дали ще продължи да отрича, или ще признае всичко пред воините на сиу-огелала? — попита вождът.
— Вокаде не е извършил нищо лошо, следователно няма какво да признава — отвърна младежът.
— Вокаде лъже. Ако беше пожелал да ни каже истината, присъдата му щеше да бъде по-лека.
— Присъдата ми ще е една и съща, все едно дали съм виновен, или не. Решили сте, че непременно трябва да умра!
— Вокаде е млад. А мислите на младостта не стигат много надалеч. Често тя не знае твърде добре какво върши. Ето защо ние сме готови да проявим милосърдие. Но виновният трябва да бъде искрен!
— Вокаде няма какво да ви каже!
При тези думи по лицето на вожда пробягна ехидна усмивка. Той продължи:
— Тогава Вокаде е страхливец. Той се бои. Има смелостта да върши злини, но му липсва смелост да си признае. Въпреки младостта си Вокаде е като някоя баба, която започва да реве от страх, щом я ухапе комар!
Никой индианец не търпи да го нарекат страхливец, без да покаже веднага, че е храбър. Привикнал на лишения, трудности и какви ли не болки от най-ранна младост, той не се бои от смъртта. Убеден е, че веднага след нея ще попадне във Вечните ловни полета.
Едва вождът бе изрекъл тази обида и Вокаде незабавно се защити:
— Вокаде уби белия бизон. Всички сиу-огелаласи го знаят!
— Но никой от тях не е бил с тебе. Ти донесе кожата, това е, което знаем. Нищо друго. А е съвсем просто: нейде из прерията лежи умрял бял бизон. Вокаде минава оттам, одира му кожата, донася я у дома си и казва, че е убил бизона.
— Това е лъжа! Никой умрял бизон не остава да лежи непокътнат в прерията. Лешоядите и койотите го изяждат!