— Защо разклаща дърво? — попита Боб.
— За да им дадем знак. Огелаласите искат да хвърлят Вокаде и младия ти господар във врящата кал, за да ги убият. Ето ги къде лежат вързани край кратера.
При тези думи негърът изпусна пушката си от уплаха.
— О, о, убият масса Мартин? Това не бива, това не може! Масер Боб не позволят. Масер Боб ги избият, всички, всички! Боб веднага отсреща!
И той хукна натам.
— Боб! — извика Олд Шетърхенд подир него. — Върни се, върни се! Иначе всичко ще провалиш!
Но негърът не се подчини. Беше обхванат от страшна ярост. Младият му господар щеше да бъде убит. Той не се и сети, че си беше изпуснал пушката, мислеше само как по-бързо да се добере отсреща. Като добър плувец знаеше, че за да достигне някое определено място на отвъдния бряг, трябваше да влезе във водата от отсамния бряг малко над избраната цел. И тъй той не се втурна право надолу по оголения склон, а първо се затича с големи скокове между дърветата срещу течението на реката и изскочи от гората едва тогава, когато счете, че се е изкачил на достатъчно разстояние по отсамния бряг.
Пътят му към водата водеше през черна и съвсем гладка скала. Там Боб храбро седна на земята и започна да се пързаля надолу по лъскавата повърхност също като на шейна, докато се вряза в лигавата вода, покрита с мръсни късове пяна. Той усети в тялото си удара от някакъв твърд предмет. Оказа се, че това е дебел клон, забил се здраво в дъното близо до брега.
— А, о! — заликува негърът. — Масер Боб без пушка. Клон негов боздуган! — Той го изтръгна от тинята и започна да плува с мощни тласъци.
До този момент огелаласите изобщо не бяха забелязали негъра. Докато се спускаше по „пързалката“, черното му тяло не можеше да се отличи от тъмната скала, а сега пък във водата главата и раменете му изпъкваха толкова малко на фона на мръсната повърхност, че пак не успя да привлече ничие внимание. И без това всички огелаласи бяха отправили погледи към калния кратер. Нищо друго не ги интересуваше.
Сега, когато започна подземното тътнене и боботене, Олд Шетърхенд забеляза как неговите червенокожи съюзници навлязоха с конете си във водата при долната теснина на речното корито. Трябваше да действа. Той облегна карабината „Хенри“ на ствола на дървото, зад което се беше изправил, и взе тежкия двуцевен и далекобоен мечкоубиец.
Отсреща сиусите се отдръпнаха от кратера. Само двамина от тях останаха до него. В този миг вождът вдигна ръка. Олд Шетърхенд не можа да чуе дали изрече някаква заповед, защото бученето се беше засилило. Но той знаеше какво трябваше да означава това негово движение — то бе сигнал за началото на мъчителната смърт на Мартин и Вокаде.
Ловецът опря приклада на рамото си. От дулата на мечкоубиеца проблеснаха бързо едно след друго две пламъчета. Огелаласите не бяха в състояние да доловят гърмежа на двата изстрела, защото под краката им подземният тътен приличаше на бързо следващи една след друга гръмотевици.
— Спускайте ги! — беше заповядал със силен глас вождът на огелаласите, когато беше изпънал ръката си. Двамата негови хора, които трябваше да изпълнят тази заповед, направиха няколко бързи крачки към лежащите на земята пленници. Бащата на Мартин нададе вик на ужас, който бе погълнат от страховитото бучене.
Но какво беше това? Двамата палачи не само се наведоха, за да уловят пленниците, но даже паднаха до тях и останаха да лежат на земята.
Хонг-пе-те-ке изрева нещо, което тъй и не се разбра, защото горе от отвора на гейзера с пронизително пищене започна да изскача вода и пара, а пък долу, от кратера на калния вулкан проехтяха тътнежи като далечни топовни изстрели.
Тежкия мокасин се втурна към кратера, наведе се над двамата воини и ги заудря с юмруци… но те не се и помръднаха. Той сграбчи единия от тях за раменете и го изправи донякъде. Чифт безжизнени очи се вторачиха в лицето му и едва сега вождът забеляза двете дупки в главата на човека — едната от лявата страна, а другата от дясната. Изплашен, той го пусна на земята и скочи на крака. Лицето му се беше разкривило от ужас.
Сиусите не можеха да разберат нито неговото поведение, нито поведението на двамата си съплеменници. И те се приближиха до тях. Мнозина от индианците се наведоха над неподвижните тела, а след това представляваха същата картина на занемял ужас като предводителя си.
А ето че сега се прибави и нещо друго, което ги изплаши не по-малко. Свиренето и свистенето на гейзера бе вече почти заглъхнало, тъй че слухът им отново бе в състояние да долавя и други звуци. В този миг откъм реката проехтя яростен рев. Погледите на всички се извърнаха в тази посока. Забелязаха някаква черна огромна фигура, която се приближаваше с лъвски скокове, размахвайки дълъг и дебел чворест клон. От това странно същество се стичаше мръсна жълтозеленикава речна пяна, а то цялото беше обкичено с полуизгнили тръстикови стебла и оплетени треволяци.