Боб се беше видял принуден да си проправи път през цял полуостров от тези растителни останки, без после да губи време за отстраняването на тази украса от тялото си. И сега имаше такъв външен вид, който едва наподобяваше на каквото и да било земно същество. При това, ако прибавим неговия рев, бързо въртящите се в орбитите си очи, здравите блестящи бели зъби, които показваше, ще разберем защо не беше никакво чудо, че за кратко време огелаласите останаха като втрещени.
А в следващия миг вече Боб се нахвърли върху тях с диви викове, нанасяйки наоколо удари с клона също като някой Херкулес. Те отстъпиха пред него. Боб си проби път сред тълпата индианци и се нахвърли срещу вожда.
— Масса Мартин! Къде негов мил добър масса Мартин! — изкрещя той запъхтян. — Тук масер Боб, тук, тук! Той унищожат цели сиуси! Той разгромят съвсем всички много огелала!
— Ура! Това е Боб! — извика Джими. — Сега ще ги победим! Ура, ура!
Същевременно откъм по-ниската част на речния бряг се разнесе многогласен рев — индианският боен вик. Както е известно, той прилича на едно проточено пронизително „и-и-и-и-и-и!“, изкрещяно във висок фалцет, при което червенокожите удрят леко с длан по устните си.
Добре познатият боен вик, известяващ опасност, изтръгна огелаласите от вцепеняващата ги уплаха. Неколцина от тях изтичаха малко напред и погледнаха надолу по течението на реката, откъдето долитаха крясъците. Те видяха как упсароките и шошоните се приближаваха в галоп. В смайването си сиусите изгубиха хладнокръвие и разсъдливост и изобщо не забелязаха, че неприятелите им бяха по-малобройни от тях. Необяснимата смърт на двамата им другари, появяването на Боб, който раздаваше удари наляво и надясно и приличаше на истински сатана, а накрая и приближаването на вражески настроени индианци, всичко това предизвика сред тях панически ужас.
— Бягайте, бягайте! Спасявайте се! — закрещяха те и се спуснаха към конете си. Но ето че сега Джими стисна здраво с бедра старата си кранта и извика силно:
— Да се измъкваме! Бързо, право към нашите спасители! Дългокраката кранта се втурна напред, последвана от мулето на Дългия Дейви. Конят на Франк незабавно препусна подир тях, без ездачът му да беше направил каквото и да било движение. Вероятно трептенето на земята, грохотът, тътенът и индианските крясъци бяха възбудили конете толкова много, че никой от огелаласите не бе в състояние да ги задържи.
Наистина ли никой? О, все пак се намери един, който реши да рискува, и той бе вождът Хонг-пе-те-ке. Сиусът бе получил от Боб толкова силен удар с клона, че се беше строполил на земята. После Боб коленичи до младия си господар и се зае да се грижи за него, забравяйки всичко около себе си.
— Мой добър, добър масса Мартин! — възкликна верният, но не особено благоразумен негър. — Ето негов храбър масер Боб! Той пререже бързо ремъци на масса Мартин.
Вождът се беше изправил на крака и сега вадеше ножа си, за да прониже чернокожия. Но в този миг дочу крясъците на неприятелите и видя, че хората му вече бягат, а пленниците се понесоха в галоп, за да се измъкнат на първо време от опасната близост на огелаласите. Разбра, че и той е принуден да побегне. Ала вождът не беше човек, който да се откаже от всякакво предимство или изгода. За миг изтича до коня си и се намери на седлото. Цяло щастие бе, че всички негови хора бяха вързали пушките за седлата си! Той накара своя кон да се приближи до Бауман, чийто жребец се беше подплашил и в този миг правеше скок във въздуха и с четирите си крака едновременно. С бързо движение улови юздите му, проехтя остър пронизителен вик, с който вождът пришпори собствения си кон, и той полетя нагоре срещу течението на реката, повличайки със себе си и жребеца на Бауман заедно с ездача.
12. глава
При устата на ада
Сиу-огелаласите бяха убедени, че по горното течение на реката няма да срещнат никакви неприятели. А щом достигнеха гробницата на вождовете, те мислеха, че ще бъдат в безопасност, понеже тамошната местност им предлагаше чудесно прикритие. Обаче скоро щяха да разберат, че тази заблуда щеше да се окаже съдбоносна и че освен това бяха подценили силата на противника си.
Както вече споменахме, рано сутринта на предишния ден, преди още Олд Шетърхенд да беше потеглил към Йелоустоун, Винету бе получил указанието заедно с останалите при него воини да се отправи към Устата на ада и там да очаква приятеля си.