— Върви в оръжейната — заповяда Рейна, — провери инвентара. Ако ми потрябваш, ще те извикам.
— Но… — понечи да каже нещо Франк, след което се спря. — Да, Рейна.
Рейна махна на Хейзъл и Пърси да я последват в командния щаб.
— А сега, Пърси Джаксън, нека видим дали не можем да подобрим паметта ти.
Отвътре принципията беше дори още по-внушителна.
Мозайката на тавана изобразяваше прословутата сцена с Ромул и Рем, застанали под майката вълчица, която ги бе осиновила (Лупа бе разказала тази история на Пърси около един милион пъти). Подът бе от полиран мрамор. Стените бяха покрити с кадифе, така че Пърси се чувстваше сякаш е влязъл в най-скъпата палатка на света. На задната стена стояха наредени знамена и дървени прътове, окичени с бронзови медали. Пърси предположи, че това са военни символи. В центъра зееше празно място, все едно основният трофей е взет за почистване. В задния ъгъл имаше стълбище, слизащо надолу. То бе препречено от редица железни решетки, подобно врата към затвор. Пърси се зачуди какво ли има там. Чудовища? Съкровища? Полубогове с амнезия, на които Рейна бе изкарала яда си?
В центъра на стаята бе поставена дълга дървена маса, затрупана със свитъци, тетрадки, лаптопи, кинжали и огромна купа, пълна с бонбони, които изглеждаха някак не на място. Две статуи на хрътки в реален размер — една златна и една сребърна — стояха от двете страни на масата.
Рейна застана зад нея и седна на един от двата високи стола. Пърси искаше да седне в другия, но Хейзъл остана права и той предположи, че е разумно да последва примера й.
— Та… — понечи да каже той, но тогава статуите на кучетата оголиха зъби и изръмжаха. Пърси замръзна. По принцип обичаше кучетата, но рубиненият поглед на статуите го притесни. Зъбите им изглеждаха остри като бръсначи.
— Спокойно, момчета — каза Рейна на хрътките.
Те спряха да ръмжат, но продължиха да наблюдават Пърси, сякаш той бе някакъв вид кучешка играчка.
— Няма да те нападнат — продължи Рейна, — освен ако не опиташ да откраднеш нещо или не им кажа да го направят. Това са Аурум и Аргентум.
— Злато и Сребро — преведе си Пърси. Латинското значение на думата се появи в ума му, точно както бе предвидила Хейзъл. За малко да попита кое куче кое е, но тогава осъзна, че това би било доста глупав въпрос.
Рейна остави кинжала си на масата. Пърси изпита неясното усещане, че я е виждал и преди. Косата й бе черна и лъскава като вулканична скала и сплетена в една-единствена плитка, спускаща се по гърба й. Стойката й бе на мечоносец — отпусната и все пак издаваща готовност за действие във всеки един момент. Бръчките на тревога около очите й я състаряваха.
— Срещали сме се — реши той, — но не помня кога. Моля те, ако можеш да ми кажеш нещо…
— Всичко по реда си — прекъсна го Рейна. — Искам да чуя историята ти. Какво си спомняш? Как се озова тук? И не лъжи. Кучетата ми надушват лъжците.
Аргентум и Аурум изръмжаха, сякаш за да потвърдят думите й.
Пърси й разказа историята си — как се бе събудил в разрушеното имение насред горите на Сонома. Описа времето, което бе прекарал с глутницата на Лупа, как бе научил да разчита езика на знаците и израженията, да оцелява и да се бие.
Лупа му бе разказала за героите, чудовищата и боговете. Бе му обяснила, че тя е дух — пазител на Древен Рим. Герои като Пърси трябвало да пазят римската традиция в наши дни, да се борят с чудовища, да служат на боговете, да защитават смъртните и да поддържат спомена за империята. Бе посветила седмици наред на обучението му, докато той не бе станал силен и свиреп като истински вълк. След като най-после бе доволна от уменията му, го бе пуснала на юг. Казала му бе, че ако преживее пътуването си, ще намери нов дом и ще възвърне паметта си.
Нищо от чутото не изненада Рейна. Всъщност тя го намираше за напълно нормално. Притесняваше я само едно.
— И твърдиш, че си изгубил паметта си? — попита тя. — Не помниш нищо?
— Помня отделни неща. — Пърси погледна към кучетата. Не желаеше да разказва за Анабет. Това бе лично, а и той бе объркан от това, че не я бе открил. Беше толкова сигурен, че ще я намери в лагер. Но пък и това място бе някак сбъркано.
Освен това не искаше да споделя единствения си ярък спомен — лицето на Анабет, русите й коси и сиви очи, начина, по който се смееше и го прегръщаше, целувките, с които го даряваше всеки път, когато той направеше нещо глупаво.
Сигурно ме е целувала много — помисли си Пърси.