Място точно като за Пърси.
— Баня — каза Хейзъл. — Да се надяваме, че ще се доберем до нея преди вечеря. Не си живял, ако не си се изкъпал в римска баня.
Пърси нетърпеливо въздъхна.
Докато приближаваше главния вход, забеляза, че казармите стават по-големи и по-хубави. Дори духовете изглеждаха по-добре, с по-сияйни брони и ореоли. Пърси се опита да разчете символите по знамената, веещи се пред сградите.
— На хижи ли сте разделени? — попита той.
— Нещо такова. — Хейзъл се наведе и над нея прелетя момче, яхнало огромен орел. — Във всяка от петте ни кохорти има по около четирийсет деца. Те са разделени в казарми от по десет човека, които са нещо като съквартиранти.
Пърси не бе гений по математика, но се опита да го пресметне.
— Искаш да ми кажеш, че в лагера има двеста души?
— В общи линии.
— И всички те са деца на боговете? Браво на боговете тогава.
Хейзъл се засмя.
— Не всички са деца на върховните богове. Има стотици низши божества, освен това много от лагерниците са просто заветници — второ или трето поколение. Може би родителите им са били полубогове или бабите и дядовците им.
Пърси премигна.
— Деца на полубогове?
— Да? Това изненадва ли те?
Пърси не бе сигурен. През последните няколко седмици се бе тревожил как да оцелее. Идеята, че ще живее достатъчно дълго, че да порасне и да си има деца, му се струваше невъзможна мечта.
— А тези, завистниците…
— Заветници — поправи го Хейзъл. — От завет. Като наследство.
— И те ли имат силите на полубогове?
— Понякога да. Понякога не. Но могат да бъдат обучени. Всички велики римски пълководци и императори твърдели, че имат божествен произход. В повечето случаи били прави. Авгурът на лагера например е заветник, потомък на Аполон. Предполага се, че притежава дарбата да пророкува.
— Предполага се?
Хейзъл направи гримаса.
— Сам си прецени, като го видиш. Името му е Октавиан.
Всичко това не подобри настроението на Пърси. От този Октавиан зависеше съдбата му. Ако само се предполагаше, че има дарба…
— А тези отбори — смени темата той, — кохорти или там както ги нарече… по това кой е ваш родител ли се разделяте?
Хейзъл го зяпна.
— Каква ужасна идея! Не, офицерите решават кой закъде е. Ако сме разделени по богове, кохортите няма да са равностойни. Аз например ще съм самичка.
Пърси усети да го пронизва тъга, сякаш бе изживял нещо подобно.
— Защо? Кой е твоят божествен родител?
Преди да може да отговори, някой зад нея извика:
— Чакай!
И до тях притича дух — старец с корем, който изглеждаше така, сякаш бе глътнал медицинска топка. Облечен беше в толкова дълга роба, че се препъваше в нея. Щом ги настигна, спря да си поеме въздух. Червената аура около него потръпваше.
— Това е той, нали? — изохка духът. — Новият легионер на петата кохорта!
— Вителий — каза му Хейзъл, — имаме работа.
Духът не й обърна внимание, а започна да обикаля Пърси, оглеждайки го като автомобил втора употреба.
— Не знам, не знам — изръмжа той. — За кохортата трябва да избираме само най-добрите. Този има ли си зъби? Умее ли да се бие? А да чисти конюшни?
— Да, да и не — отговори Пърси. — Кой си ти?
— Пърси, това е Вителий — намеси се Хейзъл, а изражението й бе красноречиво: „Не го приемай на сериозно!“.
— Той е един от ларите и следи новобранците.
На една от близките веранди другите духове се закикотиха, когато Вителий започна да крачи напред-назад, препъвайки се в тогата си и вдигайки колана с меча над корема си.
— Да — каза Вителий. — По времето на великия Юлий Цезар петата кохорта бе най-велика. Гордостта на Рим и дванайсетия легион Фулмината! А днес… срамота. Погледни само Хейзъл с тази спата. Нелепо оръжие за един легионер, това е меч за кавалерията! Ами ти, момче. Защо миришеш на гръцки канал?
— Поизпотих се малко, като се борих с горгоните — отговори Пърси.
— Вителий — прекъсна ги Хейзъл, — трябва да отведа Пърси при авгура, преди той да може да се присъедини към нас. Защо не отидеш да провериш как е Франк? Той вероятно е в оръжейната и проверява разни неща. Знаеш колко цени помощта ти.
Духът повдигна вежди.