— Октавиан е зает — каза Хейзъл. — По-добре да тръгваме.
Докато вървяха, минаха покрай няколко типа с кози крака, които стояха отстрани на пътя.
— Хейзъл! — извика един от тях.
Той затрополи към тях широко усмихнат. Носеше избледняла хавайска риза, а за панталони му служеше гъстата козя козина. Огромната му африканска прическа се тресеше, а очите му бяха скрити зад малки кръгли очилца, чиито стъкла бяха с цвета на дъгата. В ръцете си носеше табела, на която пишеше:
ЩЕ (ПЕЯ) (РАБОТЯ) (ГОВОРЯ) СЕ МАХНА САМО СРЕЩУ ДЕНАРИЙ!
— Здрасти, Дон — каза Хейзъл. — Нямаме време…
— Това е супер! — не й обърна внимание Дон и затропа с копита до тях. — Този е новак! — и се ухили на Пърси. — Да ти се намират три денария за билетче? Забравих си портфейла вкъщи и закъснявам за работа…
— Дон — скастри го Хейзъл, — фавните нямат портфейли или къщи, а освен това тук няма автобуси, че да ти трябва билетче за тях.
— Вярно е — весело призна той. — И все пак имате ли денарии?
— Казваш се фавнът Дон? — попита Пърси.
— Да. И?
— Нищо. — Пърси се опита да остане сериозен7. — Защо фавните не работят? Не трябва ли да помагат на лагера?
Дон изблея.
— Фавни да работят? Нелепо!
— Фавните са свободолюбиви — опита се да се изрази тактично Хейзъл. — Стоят при нас, защото е… ами, безопасно. И ние ги търпим, но…
— Хейзъл е супер — каза Дон, — толкова мила. Всички лагерници ми викат: „Махни се, Дон!“. Но тя ми казва: „Дон, махни се, моля те!“. Обичам я!
Фавнът изглеждаше безобиден, но Пърси продължаваше да се чувства леко възмутен. Не можеше да се отърве от чувството, че фавните трябва да са нещо повече от просяци, чакащи някой денарий като подаяние.
Дон погледна към земята и ахна:
— Късметче!
Той посегна към нещо, но Хейзъл извика:
— Дон, НЕДЕЙ! — и го избута, взимайки малък бляскав предмет. Пърси само го мерна, преди тя да го прибере обратно в джоба си. Можеше да се закълне, че е видял диамант.
— Хайде де, Хейзъл — започна да мрънка Дон. — С това щях да си купувам понички цяла година!
— Дон, моля те — каза Хейзъл, — махни се.
Тя изглеждаше разтърсена от нещо, сякаш току-що е спасила Дон от бронирания слон.
Фавнът въздъхна.
— Ох, не мога да ти се сърдя истински. Но все си мисля, че носиш късмет. Всеки път, когато минеш…
— Довиждане, Дон — прекъсна го Хейзъл. — Хайде, Пърси.
И тя се затича. Пърси също трябваше да ускори крачка, за да не изостане.
— Какво стана? — попита той. — На пътя имаше диамант!
— Моля те — каза тя, — не питай.
Двамата продължиха в неловко мълчание по пътя си към Храмовия хълм. Виеща се каменна пътека ги преведе през странна колекция от мънички олтари и огромни куполи. Статуи на богове сякаш следяха Пърси с очи. Хейзъл посочи храма на Белона.
— Богиня на Войната — каза тя, — майка на Рейна.
След това минаха покрай огромна червена крипта, украсена с човешки черепи, побити на стоманени колове.
— Моля те — каза Пърси, — кажи ми, че не отиваме там.
Хейзъл поклати глава.
— Не. Това е храмът на Марс Ултор.
— Марс… това е богът на Войната Арес, нали?
— Арес е гръцкото му име, но да — съгласи се Хейзъл, — става дума за същото божество. Ултор означава „отмъстител“. Той е вторият най-важен бог на Рим.
Пърси не бе очарован от тази информация. По някаква причина се изпълваше с гняв само от вида на грозната червена сграда. Сетне посочи към залива. Над най-големия от храмовете — кръгъл и придържан от мраморни колони купол, се струпваха облаци.
— Предполагам, че това е храмът на Зевс… ъъ, исках да кажа на Юпитер. Натам вървим, нали?
— Да. — Хейзъл звучеше напрегната. — Октавиан чете пророчества там, в храма на Юпитер Оптимус Максимус.
Пърси трябваше да се замисли, но накрая си преведе латинските думи.
— Юпитер… всеблаг, всемогъщ.
— Точно така.
— А каква е титлата на Нептун? — попита Пърси. — Най-готин и страхотен?
— Не точно. — Хейзъл посочи към малка синя сграда с размера на рибарска колиба. Над вратата имаше закован тризъбец, покрит с паяжини.
Пърси надникна вътре. На мъничък олтар имаше купа с три изсъхнали ябълки.
Сърцето му прескочи удар.