— Явно е популярно местенце.
— Съжалявам, Пърси — каза Хейзъл, — но римляните винаги са се плашили от морето. Използвали кораби само при крайна необходимост. Дори в по-нови времена да дойде дете на Нептун е лоша поличба. Последният път, когато това се случило, последвало ужасно земетресение. Това било отдавна, през 1906 година, когато лагерът бил разположен отвъд залива, в Сан Франциско…
— И ми казваш, че дете на Нептун го е причинило?
— Така се говори. — Хейзъл го погледна така, сякаш искаше да се извини. — Но мисълта ми е, че римляните се боят от Нептун. Не го обичат много.
Пърси се загледа към паяжините на тризъбеца.
Страхотно — помисли си. Дори да го приемеха в лагера, никога нямаше да го обикнат. Трябваше да се надява да уплаши другите лагерници, та да получи някоя сушена ябълка за вечеря.
Въпреки това, докато стоеше пред олтара на Нептун, се почувства така, сякаш през вените му минават вълни. Той бръкна в чантата и извади последната храна, която носеше — едно старо геврече. Не беше много, но го остави на олтара.
— Ей… тате. — Почувства се глупаво, задето говори на купа с плодове. — Ако можеш да ме чуеш, помогни ми, става ли? Върни ми паметта. Кажи ми… кажи ми какво трябва да направя. — Гласът му потрепера. Не искаше да се размеква, но бе изтощен, изплашен и изгубен. Готов беше на всичко, за да получи някакъв съвет. Искаше му се да узнае нещо за стария си живот, което да е сигурно, а не спомен, който го няма.
Хейзъл постави ръка на рамото му.
— Всичко ще е наред. Нали ни намери? Вече си един от нас.
Почувства се странно от това, че е успокояван от малко момиче, което почти не познава. Но беше щастлив, че тя е до него.
Над двамата изтътна гръм, а хълмът бе озарен от алена мълния.
— Октавиан е почти готов — каза Хейзъл. — Да тръгваме.
Сравнен с колибката на Нептун, храмът на Юпитер определено бе оптимус и максимус. Красиви мозайки и латински надписи покриваха мраморния под. Куполът над главите им бе висок двайсет метра и позлатен. Храмът бе отворен, така че вятърът постоянно фучеше през него.
В центъра имаше олтар, пред който някакво момче, надянало тога, извършваше странен ритуал пред огромна златна статуя на големия шеф — небесния бог Юпитер, облечен в копринена роба размер XXXL, с мълния в ръка.
— Не изглежда така — промърмори Пърси.
— Кое? — попита го Хейзъл.
— Мълнията — отговори той.
— За какво говориш?
— Аз… — Пърси се намръщи. За миг помисли, че си е спомнил нещо. Но вече го нямаше — За нищо, предполагам.
Момчето пред олтара надигна ръце. Още червени светкавици блеснаха в небето и храмът се разтърси. След това момчето свали ръце надолу и гръмотевиците спряха. Облаците избеляха и се разпръснаха.
Впечатляващ номер — особено предвид външния вид на момчето. То бе високо и мършаво, със сламеноруса коса, дънки, които му бяха твърде големи, торбеста риза и увиснала роба. Приличаше на плашило, наметнато с чаршаф.
— Какво прави той? — попита Пърси.
Момчето в тогата се обърна. На лицето му бе цъфнала крива усмивка, а погледът му бе леко налудничав. Изглеждаше така, сякаш е играл твърде напрегната компютърна игра. В едната си ръка държеше нож, а от другата висеше нещо, подобно на мъртво животно.
Изглеждаше много, много луд.
— Пърси — каза Хейзъл, — това е Октавиан.
— Грекусът — обяви тържествено Октавиан. — Колко интересно.
— Ъъ, здрасти — каза Пърси. — Ти да не убиваш малки животинки?
Оставиан погледна към висящото нещо в ръката си и се изсмя:
— Не, не. Някога да, така правехме, изследвахме волята на боговете, написана във вътрешностите на жертвените животни — пилета, кози и други подобни. Но днес използваме тези!
И той метна косматото нещо към Пърси. Оказа се изкормена плюшена мечка. Пърси забеляза, че в краката на Юпитеровата статуя има цели купчини осакатени играчки.
— Сериозно? — попита Пърси.
Октавиан слезе от подиума. Сигурно беше към осемнайсетгодишен, но бе толкова блед и слаб, че можеше да мине и за много по-млад. Първоначално му се видя безобиден, но когато приближи, Пърси вече не бе толкова сигурен. Очите на Октавиан блестяха от нездраво любопитство, сякаш се чудеше дали да не изкорми Пърси като плюшено мече, за да научи нещо от вътрешностите му.
Октавиан присви очи.
— Изглеждаш ми нервен?
— Напомняш ми на някого — отговори Пърси, — но не помня на кого точно.